— Всички пари са тук. Може да провериш дали са истински, но само не искай да ги занесеш до дамската тоалетна, за да ги преброиш.
Ани взе чантата и разкопча предната й прихлупваща се част. Пачките от стодоларови банкноти вътре изглеждаха истински, миришеха като истински и на пипане бяха като истински. Тя затвори чантата и я претегли няколко пъти в ръката си.
— Какво правиш, по дяволите? — изуми се Джеръми.
— Няма нужда да ги броя — обясни тя. — Купчина от десет хиляди долара в стотачки тежи горе-долу колкото сандвич „Биг Мак“. Така като гледам, май поръчката ми е точна — добави тя и остави чантата на пода.
Джеръми се ухили.
— Отначало те помислих за някоя скапана старица, но излиза, че си не по-малко умна, отколкото си противна — отбеляза той.
— Е, това беше много мило от твоя страна — кимна Ани.
— Щом всичко това приключи, двамата с теб може и да станем приятели във Фейсбук.
— Аз ти показах моето. Сега е твой ред… — Джеръми извади бижутерска лупа от джоба си.
Ани измъкна от чантата си малък черен несесер за гримове и го плъзна по масата към него. Той отвори менюто и пъхна несесера между страниците му, след което извади огърлицата и се взря в нея през лупата.
Ако някой си беше направил труда да погледне към него в този миг, щеше да реши, че е просто поредният късоглед клиент, който се е вторачил в менюто, опитвайки да реши какво да си поръча.
Ани пое дълбоко дъх. За пръв път, откакто Теди й се беше обадил в четвъртък вечер, тя изпита чувство на облекчение. Все още нямаше представа какво ще правят със сина й, ала чантата в краката й можеше да им осигури доста възможности. Лека усмивка на задоволство пробягна по лицето й и тя отпи глътка от содата си, за да я прикрие.
И в този миг —
Ани подскочи. Джеръми беше ударил масата с юмрук.
Неколцина обядващи наблизо обърнаха глави към тях, но това не възпря Джеръми. Той беше стиснал силно зъби, челюстта му се очертаваше остро под кожата на бузите му, а в очите му гореше гняв…
— Ах, ти, измамна кучко! — изсъска той, натъртвайки на всяка дума, след което натъпка огърлицата обратно в несесера и го тикна в ръцете й.
Ани се опита да осмисли случващото се.
— Не разбирам какъв е проблемът… — започна тя.
Джеръми не остана достатъчно дълго край нея, за да обясни. Той грабна чантата със стотачките, бутна стола си назад и побягна към вратата. Боб Влекача се изправи и понечи да го последва, но Ани вдигна ръка и го спря.
— Да се махаме оттук — каза тя и напъха козметичното несесерче в чантата си.
Десет минути по-късно двамата с Боб прекосяваха с джипа моста Уилямсбърг.
— Добре ли си? — наруши тишината накрая той.
Ани затвори очи. Това беше първият въпрос, който този мълчалив и силен морски пехотинец й задаваше, откакто го беше наела. А ако се съди по случилото се току-що, въпросът беше доста глупав. Боб обаче не беше от глупавите. Той беше просто добродушен човек, който се стараеше да не я засегне по някакъв начин, а последното, което той заслужаваше, беше някой от хапливите й отговори.
— Не, не съм добре — въздъхна тя и отвори очи, когато джипът се качи на рампата за пътната връзка между Бруклин и Куинс. — Благодаря, че попита.
— Знам, че не е моя работа, но какво стана, по дяволите? — заинтересува се Боб.
— Не знам. И аз все още съм в шок.
— Съжалявам — каза той, — ала понякога става така с тези бизнес сделки. Понякога нещата просто се скапват.
Измамите можеше и да се скапят в някои моменти, Ани знаеше добре това. А в определени случаи дори имаше риск някоя добре скроена измама да избухне право в лицето ти, по дяволите! На нея и Бъди това не се случваше често, но когато станеше, те не си задаваха въпроса „защо“. Просто си събираха нещата и се изнасяха скорострелно от мястото.
Това обаче беше съвсем редовна бизнес сделка. Добре де, може и да не беше съвсем редовна, но си беше най-нормално споразумение между нея и Джеръми. И всичко се скапа в момента, в който нещо го подплаши. Но какво?
Тя стисна по-силно торбичката с храната от ресторанта, която лежеше в скута й, и отново затвори очи. За капак трябваше да обяснява и на Теди защо се прибираше у дома само със сандвич с пастърма и сода. Как щеше да му обясни защо не е донесла парите?
Нямаше отговор на този въпрос. Може би Бъди щеше да знае.
Джеръми едва преглъщаше. Дишаше трудно и се наложи да обгърне гърдите си с ръце, за да успокои поне малко болката, която сковаваше гръдния му кош. Беше изпитвал пристъпи на паника и преди, но този беше най-мощният.
Седна с изправен гръб на задната седалка в едно такси, положи длани на коленете си и пое няколко бавни и дълбоки глътки въздух. След пет минути возене вълната на паника премина.
Първата хрумнала му възможност беше да направи точно това, което беше обещал на Лео да не прави — да вземе сто седемдесет и петте хиляди и да избяга с тях.
