— Опитваме се да получим проклето подкрепление от другата страна на езерото, преди Басет да е стигнал дотам — троснато отговорих аз. — Само че в целия щат Ню Йорк няма нито едно ченге, което да е достатъчно близо. Ето това става!
— А защо вие двамата не тръгнете? Обещавам, че няма да се мъча да избягам. Ще ви чакам тук — предложи Теди.
— Няма как да тръгнем, Теди — мрачно отроних аз. — Както може би си забелязал, не разполагаме с кола.
— Така си е — кимна той и се замисли за няколко секунди. След това изведнъж му просветна: — Имам една идея.
— Каква? — попитах раздразнено.
— Ако искате да стигнете до отсрещната страна на езерото, защо просто не вземете лодката на господин Басет?
— Откъде да знаем, че имал лодка? — затюхка се Кайли, докато с мъка се катерехме обратно по стръмния хълм към пътя. — Работехме на сляпо в този микробус.
— Добре де — съгласих се аз, — ала все пак той е милионер, който обича да е сред природата. Има къща край езеро. Не е толкова трудно за двама обучени детективи да се досетят.
Теди ни помогна да се изкачим през банкета и да излезем на пътя.
— Ето там е — посочи той към покритата барака за лодки, долепена до гаража.
С Кайли спринтирахме, изпълнени с високооктанен адреналин, и взехме разстоянието до дока за минута. Там ни очакваше елегантна червена лодка „Скийтър“ с ключове все още на командното табло. Двамата скочихме вътре, тя запали двигателя и натисна газта докрай.
— Басет има сериозна преднина — изкрещя, надвиквайки двигателя, — само че му се налага да кара пет километра по лош път.
Прекосяването на езерото със сто и дванайсет километра в час бързо ни приближи до целта ни от северната му страна. Кайли, която умееше да управлява лодки също толкова безразсъдно, колкото и шофираше, изчака до последния възможен миг, преди да изключи двигателя. Скийтърът акостира в замръзналата пръст сред тръстиките точно до предпазната мантинела, която разделяше езерото от Мохеган авеню.
— Извадихме късмет — извика тя, докато се катереше по мантинелата.
След това се затича към тъмнозеления форд — пикап, паркиран встрани на пътя. Големите златни букви на страничните му врати гласяха
Екоченгетата, чиято служба беше създадена преди повече от век като отдел за защита на дивеча и рибата, все още се занимаваха основно с престъпления срещу околната среда. Ала съвременният екополицай разполагаше с правомощия да привежда в изпълнение всички щатски закони.
Полицаят, който слезе от пикапа, беше висок и слаб като върлина, с по-дълъг от обичайното врат, но с по-малка брадичка. Носеше стандартни широки слънчеви очила „Оукли“.
С Кайли му показахме значките си и се представихме.
— Аз съм Джон Удръф — каза той. — Какво търси нюйоркската полиция в този пущинак?
— Видяхте ли един сребрист ленд роувър да излиза от алеята към Лейкшор Драйв? — попитах аз.
— Това беше господин Басет — обясни ченгето. — Мина преди може би пет минути. Имаше една жена на предната седалка. Какво става?
— Спътничката му е заложник, а Басет се издирва за убийство — заявих аз.
— Има поне няколко страни в Африка, които биха искали да го осъдят за изтребване на застрашени видове — отбеляза Удръф, — но предполагам, че вие говорите за убийство на човек.
— Даже на няколко — казах. — Ще се наложи да вземем пикапа ви.
— Изцяло ваш е, детективе, но няма да успеете да го хванете, ако не познавате отлично местността наоколо.
— Защо? — учуди се Кайли, докато се качваше на предната седалка на пикапа. — Защото сме градски ченгета ли?
— Не, госпожо — отговори спокойно Удръф. — Познавам доста дяволски кадърни градски ченгета, но е трудно да заловиш някого, който не бяга.
— И какво трябва да значи това? — попита Кайли.
— Басет е луд, но далеч не е глупав. Има много ловни землянки, в които би могъл да се скрие, те са по целия път — оттук, та чак до Саскачъуан. Ще се свре в някоя и ще се спотайва, докато му се удаде възможност да задигне колата на някой пиян рибар, след което ще се придвижи до следващото си скривалище, а след това до по-следващото, докато накрая се озове в предварително приготвения си палат, построен бог знае къде.
— Той не може да се скрие — възрази Кайли. — Имаме подкрепление по въздуха, ще се обадим на К-9…
— Хеликоптери, кучета… Госпожо, ето че сега звучите точно като градско ченге, и то не от най-прозорливите.
— А какво предлагате? — попитах.
— Аз ли? — отвърна той и свали слънчевите си очила. Очите му бяха наситеносини, едновременно успокояващи и с доста настойчив поглед. Несъмнено те бяха най-красивата черта у него. — Спрете да ми губите времето и тръгвайте да го заловим, преди да е потънал в скривалището си. А след като не знаете къде да го изловите, предлагам да вземете със себе си доброто старо момче, обитавало околността през последните трийсет и четири години. А освен това е обучено за полицай и може да уцели катерица в окото от сто метра разстояние.
— Качвай се — съгласи се Кайли, кимвайки към пасажерското място.
