довиждане, преди да си тръгне. На него му беше харесало и се бе обадил на Клеъри да я
попита трябва ли да каже на Изабел. „Първо реши какво означава за теб връзката ти с
Изабел”, беше казала тя, „После й кажи.”
Това се оказа лош съвет. Беше минал месец, а още не беше сигурен какво означава за него
връзката му с Изабел и затова не й беше казал нищо. А колкото повече време минаваше,
толкова по-неуместна му се струваше идеята да й каже. Засега успяваше да се справи. Изабел
и Мая не бяха близки и рядко се виждаха. За негово съжаление това щеше да се промени.
Майката на Клеъри и дългогодишният й приятел Люк щяха да се женят след няколко
седмици, и Изабел и Мая бяха поканени на сватбата — перспектива, която за Саймън беше
по-ужасяваща от идеята разгневена тълпа ловци на вампири да го гони по улиците на Ню
Йорк.
— Така — каза Изабел и го изтръгна от мислите му. — Защо тук, а не в „При Таки”? Там
сервират кръв.
Саймън потръпна от силата на гласа й. Изабел изобщо не се криеше. За щастие явно никой
не ги подслушваше; нито дори сервитьорката, която се върна, тресна чашата с кафе пред
Саймън, погледна Изи и си тръгна, без дори да вземе поръчката й.
— Тук ми харесва — отвърна Саймън. — С Клеъри обичахме да идваме, докато тя ходеше на
уроци при Тиш. Правят страхотен борш и пирожки. Много вкусни пирожки със сирене. А и е
отворено през цялата нощ.
Изабел обаче не го слушаше. Тя се беше втренчила зад рамото му.
— Какво е това?
Саймън проследи погледа й.
— Това е граф Пирожкула.
— Граф Пирожкула?
Саймън сви рамене.
— Украса за Хелоуин. Граф Пирожкула е за децата. Нещо като граф Шокула или графа от
„Улица Сезам” — той се усмихна на празния й поглед. — Сещаш се. Той учи децата да
броят.
Изабел клатеше глава.
— Има телевизионно предаване, в което вампир учи децата да броят?
— Щеше да разбереш, ако го беше гледала — промърмори Саймън.
— Митологията би могла да обясни това — каза Изабел, превключвайки в режим а ла ловец
на сенки. — Според някои легенди вампирите са маниаци на тема броене. Ако например
разпилееш ориз пред тях, те ще спрат каквото и да правят, за да преброят и последното
зрънце. Това не е истина, разбира се, не повече, отколкото онова с чесъна. А и не е работа на
вампирите да учат децата. Вампирите са страховити.
— Благодаря — каза Саймън. — Това е шега, Изабел. Той е граф. Графът обича реда, значи и
броенето. Разбираш ли? „Днес какво яде графът, деца? Една шоколадова бисквитка, две
шоколадови бисквитки, три шоколадови бисквитки…”
Нахлу студен въздух, когато вратата се отвори и влезе нов клиент. Изабел потръпна и
протегна ръка към черния си копринен шал.
— Не е реалистично.
— Ти какво предлагаш? „Днес какво яде графът, деца? Един безпомощен селянин, двама
безпомощни селяни, трима безпомощни селяни…”
— Ш-ш-шт — Изабел беше завързала шала около врата си и се наведе напред, като постави
ръка върху китката на Саймън. Големите й черни очи изведнъж оживяха — както когато
преследваше демони или когато смяташе да преследва демони. — Погледни.
Саймън проследи погледа й. Двама мъже стояха пред витрината със сладкиши: кейкове с
дебела глазура, чинии с кифлички и бутерки със сладко. Нито един от двамата обаче не
изглеждаше да се интересува от храната. И двамата бяха ниски и толкова болезнено
мършави, че скулите на безцветните им лица стърчаха. И двамата имаха оредели сиви коси и
светлосиви очи, бяха облечени с тъмносиви палта с колан, които стигаха до пода.
— Така — каза Изабел. — Какво мислиш, че са?
Саймън им хвърли бърз поглед. И двамата се втренчиха в него, очите им бяха без мигли и
приличаха на дупки.
— Приличат ми на зли градински гноми.
— Това са хора ратаи — изсъска Изабел. — Служат на някой вампир.
— „Служат” в смисъл…?
Тя изсумтя нетърпеливо.
— В името на Ангела, не знаеш нищо за твоя вид, нали? Изобщо дори знаеш ли как се става
вампир?
— Ами, ако една майка вампир и един татко вампир много се обичат…
Изабел направи гримаса.
— Добре. Знаеш, че не е нужно един вампир да прави секс, за да има деца, но на бас, че не
знаеш как точно става.
— Знам — каза Саймън. — Вампир съм, защото пих от кръвта на Рафаел, преди да умра.
Пиене на кръв плюс смърт равно на вампир.
— Не съвсем — каза Изабел. — Вампир си, защото пи от кръвта на Рафаел, после те ухапаха
други вампири и после умря. Трябва да те ухапят в някакъв момент.
— Защо?
— Слюнката на вампирите има някои… свойства. Трансформиращи свойства.
— Ясно — каза Саймън.
— Не ми говори така. Ти си този с вълшебната слюнка. Вампирите си отглеждат хора и се
хранят от тях, когато няма друга кръв. Нещо като ходещи закусвални. — Изи говореше с
отвращение. — Човек би помислил, че ратаите са слаби заради постоянната загуба на кръв,
но слюнката на вампира има лековити свойства. Увеличава броя на червените кръвни телца,
прави ги по-силни и здрави, и те живеят по-дълго. Затова не е против Закона един вампир да
се храни с хора. Той всъщност не ги наранява. Разбира се, от време на време някой вампир
решава, че иска не само да похапне, а че иска ратай. И тогава започва да храни ухапаните от
