— Бих могъл да ви дам точно време — казва ѝ, — ако вие ми дадете точни координати.
— Дадох ви ги, капитане.
— Точката, цитирам: „по средата между Сейпур и Континента“, не е същото като точни координати, ако позволите да отбележа, госпожо главен дипломат.
— Няма нужда да е съвсем точно — казва Шара. — Е, кога ще наближим?
Капитанът клати глава.
— След час, да речем. При толкова спокойно море и такъв попътен вятър може и по-скоро. Защо питате всъщност?
Шара се обръща и тръгва към кърмата, стиснала кутията под мишница. Плъзва поглед по бурната вода отзад и дирята от прехода им. Ивицата странно спокойна, почти гладка вода се проточва с мили, после вълните бързо я поглъщат.
Взира се дълго в морето. Вятърът гали косата и палтото ѝ. Пръски морска вода искрят по стъклата на очилата ѝ като скъпоценни камъчета. Въздухът ту е приятно топъл, ту приятно хладен.
— Пътуването беше много дълго, нали, Во? — казва тя на керамичната кутия. — Ала като погледна сега назад, ми струва, че е събрано само в миг.
Чайка се спуска ниско и крясва към Шара, може би ѝ иска нещо.
Отказали са да го кремират, разбира се — на Континента кремацията е нещо еретично. Но тя пък е отказала да го погребат в гробницата на Вотров, да го положат сред същите онези хора, които са превърнали живота му в ад, затова го е взела със себе си, същността му прецедена и събрана в малка кутия, освободена от болката, от спомените, от всички изтезания, на които са го подложили родината му и богът му.
Няма да плаче. Така е решила. Няма за какво да плаче: има го само случилото се.
— Родилни болки — казва тя на глас. — Това беше животът ни, нали? Колелцата на времето потракват и се движат, и раждат нова епоха.
Студен вятър я шамаросва в лицето.
— Но преди епохата да се роди има болка, силни контракции. Жалко, че трябваше да се случи на нас, но…
Капитанът ѝ виква, че наближават.
— … рано или късно пеперудата трябва да излезе от какавидата си…
Развърта капака на кутията. Сърцето ѝ забива по-бързо.
— … и да забрави, че някога е била гъсеница.
Нов жален крясък откъм чайките.
Шара обръща керамичната кутия; облаче фина пепел излита, подхваната от вятъра, и бавно се посипва върху ивицата спокойна вода зад кораба.
Шара хвърля кутията зад борда и тя бързо потъва в тъмните води.
Шара гледа вълните, пита се какво ли знаят те, какво ли помнят.
„Времето смълчава всичко и всички — мисли си тя. — Но аз ще говоря за вас, за всички вас, докато времето ми свърши.“
После се обръща и отива на носа да погледне напред към слънцето, вятъра и светлите нови вълни, да зърне свидния дом.
