„Последните сведения ни карат да мислим, че графиня Дьо Калиостро е била авантюристката, позната ни под името Пелегрини, а в някои случаи и Балзамо. Преследвана от полицията, която щяла да я залови на няколко пъти в областта Ко, където се е подвизавала в последно време, тя очевидно била решила да замине за чужбина и заедно със съучастниците си, по всяка вероятност, е загинала при катастрофата на своята яхта «Светулка».
Ще споменем между другото, с всички възможни резерви обаче, един слух: че съществува известна връзка между някои авантюри на графиня Дьо Калиостро и мистериозната драма в Меснил су Жумиеж. Говори се за изкопано и откраднато съкровище, за конспирация, за многовековни документи.
Но с това навлизаме в сферата на легендите. Да оставим на правосъдието да разясни аферата.“
Същия ден следобед, когато се появиха по-горните редове, а това ще рече точно шестнадесет часа след драмата в Меснил су Жумиеж, Раул влезе в кабинета на барон Годфроа в неговото имение, същия, в който четири месеца по-рано се беше промъкнал тайно през нощта. Колко път беше изминал оттогава и с колко години се беше състарил юношата!
Седнали зад кръглата маса, двамата братовчеди пушеха и пиеха коняк от големи водни чаши.
Без предисловия Раул обясни:
— Идвам да поискам ръката на госпожица д’Етижу и предполагам…
Държанието му не отговаряше на приетото при подобни случаи. Не носеше шапка, нито даже каскет. Имаше на гърба си извехтяла матроска куртка, беше с много къс панталон, от който се подаваха голите му нозе, обути в платнени обувки.
Но държанието на Раул, както и целта на посещението му не интересуваха Годфроа д’Етижу. С хлътнали очи и измъчено лице той подаде на Раул пакет вестници, като изпъшка:
— Чухте ли за Калиостро?
— Да, знам… — отвърна Раул.
Той презираше този човек и не можа да се въздържи да не му го каже:
— Толкова по-добре за вас, нали? Окончателната смърт на Жозефин Балзамо е нещо, което трябва да ви отърве от тежко бреме!
— Но следствието?… Последиците?… — промърмори баронът.
— Какви последици?
— Правосъдието! То ще се опита да разкрие аферата. Вече говореха за някаква връзка между самоубийството на Боманян и Калиостро. Ако правосъдието я разкрие, то ще отиде по-надалеч, докрай.
— Да — пошегува се Раул, — до вдовицата Руселен, до убийството на слугата Жобер, а това ще рече до вас и братовчед ви Бенето.
Двамата мъже потръпнаха. Раул ги успокои.
— Бъдете спокойни и двамата. Правосъдието няма да разбуди всички тези тъмни истории по простата причина, че Боманян имаше влиятелни приятели в обществото, които не обичат скандалите. Аферата ще бъде потулена. Това, което ме безпокои днес, не е работа на правосъдието…
— Какво е то? — запита баронът.
— Това е отмъщението на Жозефин Балзамо.
— Понеже тя е мъртва…
— Даже мъртва, тя ни заплашва. Ето защо дойдох при вас. В дъното на градината има малък павилион, който е необитаван. Ще се настаня там… до сватбата. Предупредете Кларис за присъствието ми и й кажете да не приема никого… дори и мен. Сигурно ще се съгласи да приеме този годежен подарък, който ви моля да й поднесете от мое име.
И Раул подаде на смаяния барон един грамаден сапфир, изрязан по същия начин, по който са обработвали в далечното минало скъпоценните камъни.
— Нека спуснат котвата — прошепна Жозефин Балзамо — и да докарат лодката.
Морето беше покрито с гъста мъгла, която се наслагваше в мрака на нощта и пречеше да се забележат даже светлините на Етрета. Фарът на Антифер не успяваше да пробие непроницаемите кълбести облаци, в които яхтата на княз Лаворнев се движеше почти пипнешком.
— Какво те принуждава да искаш да се движим толкова близо до брега? — запита Леонар.
— Моето желание. Искам да бъде така — отговори Калиостро.
Той се ядоса.
