КРЪВНО ОБЕЩАНИЕ
ПРОЛОГ
Веднъж, когато бях в девети клас, трябваше да напиша доклад върху една поема. Един от
стиховете беше: „Ако очите ти не бяха отворени, ти не би могъл да различиш фантазията
от реалността”. Тогава те не ми направиха впечатление. Все пак, имаше момче в класа,
което харесвах, така че как се искаше от мен да се концентрирам върху литературни
анализи? Сега, три години по-късно, аз напълно разбрах поемата.
Защото напоследък животът ми наистина сякаш висеше на пропастта на сънищата. Имаше
дни, в които си мислех, че ще се събудя и ще открия, че някои скорошни случки от живота
ми не са се случили наистина. Със сигурност трябва да съм принцеса в омагьосан сън.
Всеки момент този сън - не, кошмар - ще свърши и аз ще си получа принца и щастливия
край.
Но няма щастлив край, поне не и в предвидимото бъдеще. А принцът ми? Е, това е дълга
история. Той беше превърнат във вампир – стригой, за да сме по-точни.
В моят свят има два вида вампири, които същестуват тайно от хората. Мороите са живи,
добри вампири, които владеят магията на елементите и не убиват, когато търсят кръвта, нужна им за оцеляване. Стригоите са неживи, безсмъртни и извратени, които убиват
жертвата си, когато се хранят. Мороите са родени, а стригоите се превръщат – насилствено
или по избор – чрез средствата на злото.
И Дмитрий, мъжът, когото обичах, бе превърнат в стригой против волята му. Той бе
превърнат по време на битка, епична спасителна мисия, от която аз също бях част. Стригои
бяха отвлякли морои и дампири от училището, в което учех, а на нас и още други бе
казано да ги спасим. Дампирите са полу-вампири, полу-хора - надарени с човешка сила и
смелост, и рефлекси и сетива на морои. Дампирите се обучават да станат пазители,
елитните бодигарди, които защитават мороите. Такава съм и аз. Такъв беше и Дмитрий.
След неговото превръщане, останалата част от света на мороите го считаше за мъртъв. И
до известна степен той беше. Тези, които биват превърнати в стригои, губят всичката
добрина и живота, които са имали дотогава. Дори и да не са превърнати по техен избор, това няма значение. Те така или иначе ще станат зли и жестоки, както всички стригои.
Хората, които са били, ги няма, и честно казано, по-лесно е да си представиш, че са в рая
или в следващия живот, отколкото да си представиш как дебнат през нощта и отнемат
животи. Но аз не бях способна да забравя Дмитрий или пък да приема, че всъщност е
мъртъв. Той беше мъжът, когото обичах, човекът, с когото така се допълвах, че бе трудно
да се разбере къде свършвах аз и къде започваше той. Сърцето ми отказа да го пусне, дори
и технически да беше чудовище, той все още бe там някъде. А също и не бях забравила
разговора, който проведохме веднъж. И двамата се бяхме съгласили, че е по-добре да сме
мъртви – наистина мъртви, – отколкото да съществуваме на света като стригои. И след
траура ми за добрината, която бе загубил, реших, че трябва да уважа неговите желания.
Дори и той вече да не вярваше в тях. Трябваше да го намеря. Трябваше да го убия и да
освободя душата му от мрака, от неестественото му състояние. Знаех, че това беше
нещото, което Дмитрий, когото обичах, би искал да направя. Но да убиеш стригой не е
лесно. Те са невероятно бързи и силни. Нямат никава милост. Убивала съм няколко от
техния вид вече – доста необичайно за някого, койтo е едва на осемнадесет. И знаех, че да
убия Дмитрий, ще бъде най-голямото ми предизвикателство – и физически, и психически.
Всъщност, емоционалните последствия се появиха веднага, след като взех решението си.
Да бъда с Дмитрий включваше и правенето на някои неща, които щяха да променят
живота ми - и това без да броим факта, че да загубя живота си беше твърде възможен
резултат от битките с него. Все още бях в училище, на броени месеци от завършването и
от ставането на квалифициран пазител. Всеки ден, през който се навъртах около
академията "Св. Владимир" - отдалечено и защитено училище за морои и дампири, -
означаваше още един такъв, през който Дмитрий беше някъде там и живееше по начин, по
който никога не бе искал. Обичах го твърде много, за да позволя това. Затова се налагаше
да напусна училище по-рано и да живея сред обикновени хора, напускайки света, в който
бях живяла приблизително през целия си живот. Напускането на училището значеше също
напускане на още нещо, по-точно на някого – най-добрата ми приятелка Лиса, позната
също като Василиса Драгомир. Лиса беше морой, последният от една кралска фамилия.
Бях обучавана да бъда неин пазител, когато завършим и решението ми да преследвам
Дмитрий разрушаваше до голяма степен бъдещето ни. Нямах избор, освен да я напусна.
Отделно от нашето приятелство, Лиса и аз имахме уникална връзка. Всеки морой се
специализираше в магия на някой определен елемент – земя, въздух, вода или огън.
Доскоро вярвахме, че съществуват само тези четири елемента. И сега открихме петия:
Духът.
Това беше елементът на Лиса, а тъй като имаше малко такива хора, все още не знаехме
много за него. Най-вече изглеждаше, че е свързан с психични сили. Лиса владееше
