Игра на часове полностью

— Доста мислих над това. Не бях сигурен дали ми стиска да го направя. Когато прибраха стареца в болницата, просто нещо прещрака в главата ми. Рекох си: сега или никога.

— Втори въпрос: защо уби Стив Кани? Мислех, че си го направил заради майка си, но сега знам, че не е така.

Еди се намести по-удобно и оковите задрънчаха. Единият пазач се озърна. Еди се усмихна и му махна, преди пак да погледне Кинг.

— Моите родители оставиха брат ми да умре, а после дъртакът отиде да си направи нов син с някаква уличница. Е, аз пък не исках друг брат. Хлапето на Кани израсна здраво и силно. Боби трябваше да е на негово място, чуваш ли? Боби трябваше да е.

Този път се озърнаха и четиримата пазачи, стреснати от гласа му. Кинг не знаеше кой го плаши повече — те или Еди.

— Трети въпрос: вече знам, че обирът изобщо не те е вълнувал. Тогава какво те накара да убиеш Джуниър?

— При грабежа пострада един портрет на брат ми.

— Да, майка ти ми го показа.

— Беше портрет на Боби, преди да се разболее сериозно. — Еди помълча и сложи окованите си ръце на плота пред себе си. — Аз го нарисувах. Много обичах този портрет. И исках да виси в спалнята на майка ми, та винаги да й напомня какво е направила. Когато го видях смачкан, разбрах, че ще убия виновника.

— Ако случайно те интересува, всичко това бе ужасен удар за Реми, макар че тя се опитва да го прикрие.

— Има късмет, че не ми стигна кураж да убия и нея.

— Заради Чип Бейли ли ти хрумна да имитираш знаменити серийни убийци?

Еди се ухили.

— Добрият стар Чипи. Непрестанно се хвалеше колко по-умен бил от всички други и колко знаел за методите на серийните убийци. Твърдеше, че можел да хване и най-хитрите между тях. Е, аз приех предизвикателството. Мисля, че резултатите са красноречиви.

— Последен въпрос. Ако баща ти не беше убит, какво щеше да направиш?

— Да го убия. И да оставя при него вещите от всички убити. Исках той да знае какво е причинил. Исках поне веднъж през живота си да поеме отговорност. Когато той умря, подхвърлих вещите у Робинсън, за да припиша вината на него. — Еди помълча, сбръчка чело и накрая тихо добави: — Май излиза, че и аз съм като моя старец. Кинг разбра, че за Еди това е най-строгата присъда, и то наложена от самия него.

— Е, какво си дошъл да ми кажеш?

Кинг заговори по-тихо.

— Че беше прав за Силвия. Отидох при нея и открито я обвиних, макар че нищо не мога да докажа. Но ще продължа да търся улики.

— Схвана ли моя намек за Теет?

— Да.

— Научих за него, когато веднъж посетих ФБР в Куонтико заедно с Чип.

— Силвия напусна Райтсбърг вероятно за да започне нов живот под ново име.

— Щастливка.

— Не съм казал на никого, дори на Мишел.

— Едва ли вече има значение.

— Има значение, Еди, просто в момента нищо не мога да направя. Нямам доказателства. Прикрила е следите си много умело, но ще продължа да ровя. — Кинг стана. — Не вярвам пак да се видим.

— Знам. — Докато се надигаше, Еди подвикна: — Хей, Шон, би ли казал на Мишел, че през онази нощ наистина нямаше да й причиня зло? Предай й още, че онзи танц беше истинско удоволствие.

Така го видя Кинг за последен път — да се тътри бавно по коридора, обкръжен от пазачите. После Еди Батъл изчезна. Дано да е завинаги, помисли си Кинг.

На излизане от затвора го спряха в центъра за посетители и му предадоха плосък пакет. Знаеха само, че е пристигнал по пощата с указание да се връчи на Шон Кинг. На пакета обаче бе изписано името на Мишел. Кинг се върна при колата.

— Какво е това? — попита Мишел.

— За теб е. Ще спрем за обяд в онази закусвалня, край която минахме; можеш да го отвориш там.

Заведението се оказа мизерна дупка, пълна с шофьори на камиони, но храната беше добра, а кафето горещо. Намериха свободна маса в дъното и седнаха.

— Не те ли интересува как е той? — попита Кинг.

— Защо да ме интересува? Той пита ли за мен?

Кинг се поколеба и отвърна:

— Не, изобщо не те спомена.

Мишел преглътна залъка и отпи малко кафе.

— Едно нещо все още недоумявам — каза тя.

— Само едно ли? — опита се да се усмихне Кинг.

— Какво толкова е имало в чекмеджето на Реми, та си го искаше тъй отчаяно?

— Според мен писма от един неин познат.

— Значи наистина е имала връзка?

— Не, било е само платоническа любов от негова страна. Въпросният джентълмен не би допуснал да има връзка с омъжена жена. Но тя е държала да си получи писмата.

— Чудя се кой може да… — Мишел млъкна и очите й се разшириха. — Не и…

— Да — бързо каза Кинг. — Да. Но е било отдавна и той не е направил нищо, от което да се срамува. Просто обичал една жена, която всъщност не заслужавала обичта му.

— Господи, толкова е печално.

Кинг й помогна да свали опаковката. Двамата дълго седяха и гледаха пратката.

Беше портретът на Мишел с балната рокля.

Кинг я погледна, после сведе очи към портрета, но не каза нищо. Платиха сметката и излязоха. Преди да се качат в колата, Мишел хвърли портрета в контейнера за смет.

— Готова ли си да се прибираме? — попита Кинг, докато тя сядаше зад волана.

— О, да.

Мишел натисна газта и колата потегли сред облак прах.