Когато минах покрай стъклените врати, които водеха към трапезарията, ми се стори, че зърнах с ъгълчето на окото си познат профил. Тарторът седеше на една от масите — единственият гост в цялата трапезария, — и ядеше, доколкото можех да видя, бучки захар. Канех се да изчезна яко дим, когато той се обърна и ми помаха с усмивка. Проклех късмета си и му върнах поздрава. Тарторът ми направи знак да се присъединя към него. Повлякох се с нежелание към вратата на трапезарията и влязох.
— Каква приятна изненада да ви срещна тук, скъпи приятелю. Тъкмо си мислех за вас — каза Корели.
Ръкувах се с него неохотно.
— Смятах, че сте извън града — казах аз.
— Върнах се по-рано от предвиденото. Мога ли да ви почерпя нещо?
Поклатих глава. Направи ми знак да седна на неговата маса и аз се подчиних. Пременен в обичайния си стил, тарторът, носеше черен вълнен костюм от три части и червена копринена вратовръзка. Облеклото му, както винаги, беше безупречно, но този път нещо липсваше. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная точно какво — брошката с ангела не беше на ревера му. Корели проследи погледа ми и кимна.
— Загубих я, за жалост, и нямам представа къде — обясни той.
— Надявам се, че не е била твърде ценна.
— Стойността й беше чисто сантиментална. Но хайде да поговорим за по-важни неща. Как сте, приятелю мой? Много ми липсваха нашите разговори, макар и понякога да сме имали разногласия. Трудно се намират добри събеседници.
— Надценявате ме, господин Корели.
— Напротив.
Последва кратко мълчание, придружено само с бездънния му поглед. Казах си, че тарторът бе за предпочитане, когато се впускаше в тривиалните си речи. Щом млъкнеше, изражението му сякаш се променяше и въздухът се сгъстяваше около него.
— Тук ли отседнахте? — попитах аз, за да наруша мълчанието.
— Не, все още съм в къщата до парка Гюел. Уговорих си тук среща днес следобед с един приятел, но той очевидно закъснява. Някои хора са отчайващо неточни.
— Мисля си, че едва ли има много хора, които дръзват да не се явят на среща с вас, господин Корели.
Тарторът ме погледна в очите.
— Не са много, наистина. Всъщност единственият, за когото се сещам, сте вие.
Сетне взе бучка захар и я пусна в чашата си. Последва я втора бучка, а след нея и трета. Той опита кафето си и добави още четири бучки. Накрая взе още една и я лапна.
— Обожавам захарта — отбеляза Корели.
— Да, виждам.
— Не ми казахте нищо за нашия проект, приятелю Мартин — прекъсна ме той. — Има ли някакъв проблем?
Преглътнах с мъка.
— Вече е почти привършен.
Лицето на тартора се озари от една усмивка, в която предпочетох да не се вглеждам.
— И ако това не е прекрасна новина! Кога ще мога да получа труда ви?
— След две седмици. Искам да го огледам за последно. Трябва само малко да се изглади и да се обработи тук-там, нищо повече.
— Може ли да определим дата?
— Ако желаете…
— Какво ще кажете за петък, 23-ти? Ще приемете ли тогава една покана за вечеря, за да отпразнуваме успеха на нашето начинание?
Петък, 23 януари, беше точно след две седмици.
— Съгласен съм — казах аз.
— Значи е решено.
Корели вдигна като за наздравица претъпканата си със захар чаша кафе и я изпи на един дъх.
— А какво става с вас? — небрежно попита той. — Какво ви води насам?
— Търсех един човек.
— Аз познавам ли го?
— Не.
— И успяхте ли да го намерите?
— Не.
Тарторът кимна бавно, преценявайки моята неразговорливост.
— Имам чувството, че ви задържам против волята ви, приятелю.
— Малко съм изморен, това е всичко.
— В такъв случай не искам да ви отнемам повече време. Понякога забравям, че макар и аз да се наслаждавам на вашата компания, на вас може би не ви се нрави моята.
Усмихнах се хрисимо и използвах случая, за да стана от мястото си. Зърнах собственото си отражение в неговите зеници — една бледа кукла, потънала в тъмен кладенец.
— Грижете се за себе си, Мартин. Моля ви.
— Ще го сторя.
Сбогувах се с едно кимване и тръгнах към изхода. Отдалечавайки се, чух как той пъхна още една бучка захар в устата си и я схруска със зъби.
На път към Ла Рамбла видях, че навесите пред „Лисео“ бяха осветени и на тротоара чакаше дълга върволица коли, охранявани от неголяма тълпа шофьори в униформи. Представлението, обявено на афишите, бе „Така правят всички“ и аз се запитах дали Видал се бе съвзел дотолкова, че да напусне своя замък и да дойде на среща с Моцарт. Огледах шофьорите, които бяха образували кръг в центъра на улицата, и не след дълго забелязах Пеп сред тях. Направих му знак да се приближи.
— Какво правите тук, господин Мартин?
— Къде е тя?
— Господинът е вътре и гледа представлението.
— Нямам предвид дон Педро, а Кристина. Госпожа Видал. Къде е тя?
Бедният Пеп преглътна с мъка.
— Не зная. Никой не знае.
Сетне ми обясни, че Видал вече седмици наред се опитвал да я открие, а баща му, патриархът на клана, даже наел неколцина полицейски служители, за да я намерят.
— Отначало господин Видал мислеше, че госпожата е при вас…
— А тя не се ли обади, не изпрати ли писмо, телеграма…?
