В погледа й се четяха страх и болка, но най-вече една яснота, едно присъствие, които виждах за пръв път, откакто я посещавах в санаториума. Това отново беше тя. Развързах първите два ремъка, които се кръстосваха върху раменете и кръста й. Помилвах лицето й. Тя трепереше.
— Студено ли ти е?
Поклати глава.
— Искаш ли да повикам доктора?
Отново поклати глава.
— Давид, погледни ме.
Седнах на ръба на леглото и я погледнах в очите.
— Трябва да я унищожиш — рече тя.
— Не те разбирам.
— Трябва да я унищожиш.
— Кое да унищожа?
— Книгата.
— Кристина, по-добре да повикам доктора…
— Не. Изслушай ме.
Тя стисна ръката ми с всички сили.
— Помниш ли онази сутрин, когато ти отиде да купиш билетите? Тогава аз се качих повторно в кабинета ти и отворих сандъка.
Поех дълбоко дъх.
— Намерих ръкописа и започнах да го чета.
— Това е просто приказка, Кристина…
— Не ме лъжи. Прочетох го, Давид. Или поне прочетох достатъчно, за да разбера, че трябва да го унищожа…
— Не бива да се тревожиш за това сега. Нали ти казах, че изоставих ръкописа.
— Но той не те е изоставил. Опитах се да го изгоря…
При тези думи пуснах ръката й за миг, потискайки един студен гняв, който се надигна в мен при спомена за изгорелите кибритени клечки на пода на моя кабинет.
— Опитала си се да го изгориш?
— Да, но не можах — промълви тя. — В къщата имаше още някого.
— Никой не е бил в къщата, Кристина. Никой.
— Щом запалих кибритената клечка и я поднесох към ръкописа, го усетих зад гърба си. Почувствах удар в тила и паднах.
— Кой те удари?
— Всичко беше много тъмно, сякаш дневната светлина внезапно се бе отдръпнала и не можеше да проникне вътре. Обърнах се, но в мрака успях да видя само очите му. Очи като на вълк.
— Кристина…
— Той взе ръкописа от ръцете ми и го прибра отново в сандъка.
— Кристина, ти не си добре. Нека да повикам доктора и…
— Ти не ме слушаш!
Усмихнах й се и я целунах по челото.
— Разбира се, че те слушам. Но в къщата нямаше никого освен нас…
Тя затвори очи и склони глава, стенейки така, сякаш моите думи бяха кинжали, които я мушкаха отвътре.
— Сега ще повикам доктора…
Наведох се да я целуна отново, сетне се изправих. Тръгнах към вратата, чувствайки погледа й, впит в гърба ми.
— Страхливец — рече тя.
Когато се върнах в стаята заедно с доктор Санхуан, Кристина бе развързала и последния ремък и се клатушкаше с несигурна походка към вратата, оставяйки кървави стъпки по белите плочки. Двамата с доктора отново я сложихме насила върху леглото. Кристина започна да крещи и да се бори с нас с такава ярост, от която чак кръвта ми се смрази. Суматохата привлече вниманието на болничния персонал. Един надзирател ни помогна да я удържим, докато докторът я връзваше повторно с ремъците. Когато най-сетне я обездвижихме, той ме изгледа строго.
— Сега отново ще й сложа успокоително. Стойте тук, но и през ум да не ви минава да я развързвате пак.
За миг останах насаме с нея, мъчейки се да я укротя. Кристина продължаваше да се мята, за да се изтръгне от ремъците. Държах лицето й с ръце и се опитвах да срещна погледа й.
— Кристина, моля те…
Тя ме заплю в лицето.
— Махай се!
Докторът се върна, придружен от една сестра, която носеше метален поднос със спринцовка, превръзки и стъклено шише, съдържащо някакъв жълтеникав разтвор.
— Излезте от стаята — нареди ми той.
Отстъпих към прага. Докторът инжектира успокоителното в ръката на Кристина, докато сестрата я държеше притисната към леглото. Кристина надаваше пронизителни викове. Запуших уши и излязох в коридора.
Страхливец, казах си аз. Страхливец.
