— Ще пътувате по небето на Барселона на около седемдесет метра височина над водите на пристанището, наслаждавайки се на най-забележителните гледки на града, до тоя момент достъпни само за лястовици, чайки и други създания, които Всемогъщият е надарил с оперение. Пътуването трае десет минути, като прави две спирки — първата е при централната кула на пристанището, Сан Хайме или, както аз обичам да я наричам, Айфеловата кула на Барселона, а втората и последна спирка е при кулата Сан Себастиан. Без повече отлагане, желая на Ваши Високопреосвещенства приятно пътуване и изказвам желанието на нашата компания в най-скоро време да ви видим отново на борда на въжената линия на пристанище Барселона.
Аз пръв се качих в кабината. Докато четиримата свещеници минаваха край него, служителят протегна ръка, надявайки се да получи бакшиш, който така и не докосна дланта му. Видимо разочарован, той затръшна вратичката и се обърна, готов да задвижи лоста. Инспектор Виктор Грандес го чакаше от другата страна, в окаян вид, но усмихнат и със значката си в ръка. Служителят му отвори вратичката и инспекторът влезе в кабината, като поздрави свещениците с кимване и ми намигна. Само след секунди се понесохме в празнотата.
Кабината се издигна от терминала в посока към края на планината. Свещениците се бяха скупчили в едната половина, очевидно настроени да се наслаждават на гледките на вечерна Барселона и да не обръщат внимание на онази мътна работа — независимо каква, — която бе събрала Грандес и мен на това място. Инспекторът бавно се присламчи към мен и ми показа оръжието, което държеше в ръка. Големи червени облаци се носеха над водите на пристанището. Кабината на лифта потъна в един от тях и за миг като че ли бяхме потопени в огнено езеро.
— Качвали ли сте се някога на лифта? — попита Грандес.
Кимнах.
— Дъщеря ми го обожава. Един път месечно ме моли да попътуваме в двете посоки. Малко е скъпо, но си заслужава.
— С парите, които ви плаща старият Видал, за да ме продадете, сигурно ще можете да водите дъщеря си тук всеки ден, ако ви се прииска. Просто съм любопитен: каква цена определи той за мен?
Грандес се усмихна. Кабината изплува от големия ален облак и ние видяхме, че сме увиснали над пристанището, а светлините на града се бяха разлели по тъмните му води.
— Петнайсет хиляди песети — отвърна той, като потупа един бял плик, който се подаваше от джоба на палтото му.
— Предполагам, че би трябвало да се чувствам поласкан. Някои убиват и за две дуро63. А тук включена ли е цената за това, че предадохте двама от хората си?
— Нека ви припомня, че единственият тук, който е убил някого, сте вие.
На този етап четиримата свещеници вече ни наблюдаваха смаяни и ужасени, забравили за прелестите на главозамайващия полет над града. Грандес им хвърли един бегъл поглед.
— Когато стигнем първата спирка, стига да не искам твърде много, ще бъда благодарен на Ваши Високопреосвещенства, ако слезете и ни оставите да обсъдим нашите светски дела.
Кулата на пристанищния док се издигаше пред нас като купол от стомана и кабели, изтръгнат от някаква механична катедрала. Кабината влезе в купола и спря на платформата. Когато вратичката се отвори, четиримата свещеници излязоха бързешком. С пистолет в ръка, Грандес ми нареди да отида в дъното на кабината. На слизане един от свещениците ме изгледа загрижено.
— Не се тревожете, млади човече, ще се обадим в полицията — рече той, преди вратата да се затвори отново.
— Непременно се обадете — отвърна Грандес.
Когато вратата отново бе залостена, кабината продължи своя курс. Изплувахме от кулата на пристанището и се понесохме по последната отсечка от маршрута. Инспекторът се приближи до прозореца и се загледа в зрелището на града, мираж от светлини и мъгла, катедрали и дворци, улички и широки булеварди, оплетени в един лабиринт от сенки.
— Градът на прокълнатите — рече Грандес. — Колкото по-отдалече го гледаш, толкова по-хубав ти се струва.
— Това ли е моята епитафия?
— Няма да ви убия, Мартин. Аз не убивам хора. Вие ще го направите вместо мен. Като услуга — за мен и за вас самия. Знаете, че имам право.
Без повече усукване инспекторът разби с три изстрела заключващия механизъм на вратичката и я отвори с ритник. Тя остана да виси във въздуха и един влажен вятър нахлу в кабината.
— Няма да почувствате нищо, Мартин. Повярвайте ми. Ударът на куршума не отнема и една десета от секундата. Просто миг. А после — покой.
Погледнах към отворената врата. Пред мен се разкриваше празно пространство, бездна, дълбока седемдесет метра. Погледнах и към кулата Сан Себастиан и прецених, че щяхме да стигнем до нея след няколко минути. Грандес прочете мислите ми.
— След няколко минути всичко ще е свършило, Мартин. Би трябвало да ми благодарите.
— Наистина ли мислите, че аз съм убил всички онези хора, инспекторе?
Грандес вдигна револвера и се прицели в сърцето ми.
— Не зная и хич не ме е грижа.
— Мислех, че сме приятели.
Той се усмихна и изруга под сурдинка.
— Вие нямате приятели, Мартин.
