В този миг едно ярко сияние лумна и освети вълчите муцуни на трите животни, които се заковаха на място. Погледнах през рамо и видях възвишението, което се издигаше на около петдесет метра от входа на парка. Лампите на къщата се бяха запалили — единствените светлини на целия хълм. Едно от кучетата се оттегли навътре в парка с глухо скимтене. Миг по-късно го последваха и останалите.
Без да се двоумя, поех към голямата къща. Точно както бе посочил Корели в поканата си, тя се издигаше на ъгъла на улица „Олот“ и „Сан Хосе де ла Монтаня“. Беше източена и ъгловата сграда на три етажа под формата на кула с мансарди, която съзерцаваше като часовой града и призрачния парк, простиращ се в подножието й.
Къщата се намираше в края на един стръмен склон, по който се издигаше стълбище, водещо до портата й. От големите прозорци струеше златиста светлина. Докато се изкачвах по каменните стъпала, като че ли различих една фигура, очертана на балюстрадата на втория етаж, неподвижна като паяк, стаен в мрежата си. Стигнах до последното стъпало и спрях, за да си поема дъх. Входната врата беше открехната и ивица светлина се простираше до нозете ми. Приближих се бавно и спрях на прага. Отвътре се носеше мирис на мъртви цветя. Почуках на вратата с кокалчетата на пръстите си и тя поддаде малко. Пред мен се разкри вестибюл и един дълъг коридор, който водеше към вътрешността на къщата. Долових някакъв сух, повтарящ се звук — сякаш капак на прозорец се хлопаше от вятъра, — който идваше от някое кътче на къщата и напомняше туптенето на сърце. Направих няколко крачки във вестибюла и видях от лявата си страна стълбите, които водеха нагоре към кулата. Стори ми се, че дочух леки стъпки — като стъпките на дете, които се изкачваха към последните етажи.
— Добър вечер! — извиках аз.
Още преди ехото от гласа ми да заглъхне в коридора, повтарящият се звук, който пулсираше някъде в къщата, спря. Пълна тишина се спусна покрай мен и едно ледено течение помилва лицето ми.
— Господин Корели? Мартин е тук. Давид Мартин…
Тъй като не получих отговор, се осмелих да навляза в коридора, който водеше навътре. Стените бяха покрити с портретни фотографии в различни размери, поставени в рамка. От позите и облеклата на хората заключих, че повечето бяха снимани преди най-малко двайсет или трийсет години. Под всяка рамка имаше малка табелка с името на човека и годината, в която е била заснета фотографията. Разгледах внимателно тези лица, които ме наблюдаваха от едно друго време. Деца и старци, дами и господа. Това, което обединяваше всички, бе една сянка на тъга в погледа, един безмълвен зов. Всички се взираха в камерата със страстен копнеж, който чак смразяваше кръвта.
— Интересувате ли се от фотография, приятелю Мартин? — изрече един глас току до мен.
Извърнах се сепнат. Застанал до мен, Андреас Корели съзерцаваше снимките с печална усмивка. Бе изникнал, без да го видя или чуя, и когато ми се усмихна, усетих, че ме побиват тръпки.
— Мислех, че няма да дойдете.
— И аз така мислех.
— В такъв случай позволете ми да ви поканя на чаша вино, за да вдигнем тост за тези наши заблуждения.
Последвах го до голям хол с широки френски прозорци, които гледаха към града. Корели ми посочи едно кресло и се зае да напълни две чаши от стъклена гарафа, поставена на масата. Поднесе ми едната чаша и седна на отсрещното кресло.
Опитах виното. Беше превъзходно. Пресуших го почти на един дъх и скоро почувствах как нервите ми се отпускат от топлината, която плъзна по гърлото ми. Корели душеше своята чаша и ме наблюдаваше с ведра и дружелюбна усмивка.
— Имахте право — рекох аз.
— Да, обикновено имам право — отвърна той. — Това е навик, който рядко ми доставя удоволствие. Понякога си мисля, че малко неща биха ме зарадвали повече от това — да съм сигурен, че съм сгрешил.
— Тая работа лесно може да се оправи. Я попитайте мен! Аз винаги греша.
— Не, не грешите. Струва ми се, че виждате нещата почти толкова ясно, колкото и аз, но и на вас това съвсем не ви носи удовлетворение.
Докато го слушах, изведнъж ми хрумна, че в тоя миг едничкото, което би могло да ми донесе някакво удовлетворение, е да подпаля целия свят и да изгоря заедно с него. Сякаш прочел мисълта ми, Корели се усмихна, оголвайки зъбите си, и кимна.
— Аз мога да ви помогна, приятелю мой.
Улових се, че отбягвам погледа му и вместо това се взирам в малката брошка със сребърния ангел на ревера му.
— Красива брошка — рекох аз, сочейки към нея.
— Семеен спомен — отвърна Корели.
Стори ми се, че вече сме разменили достатъчно банални любезности за цялата вечер.
— Господин Корели, защо съм тук?
Очите му припламнаха, на цвят досущ като виното, което бавно се поклащаше в чашата му.
— Много просто. Тук сте, защото най-сетне сте разбрали, че това е вашето място. Тук сте, защото преди една година ви отправих предложение. Предложение, което тогава не бяхте готов да приемете, ала не сте забравили. А пък аз съм тук, защото продължавам да мисля, че вие сте човекът, когото търся, и затова предпочетох да изчакам дванайсет месеца, преди да ви оставя и да потърся друг.
