Вместо отговор допуснах една тържествена пауза, която трябваше да изиграе ролята на безмълвни овации. Видал беше голям почитател на операта и с времето бе прихванал темпа и патоса на великите арии. Никога не пропускаше да отиде на среща с Пучини във фамилната ложа в „Лисео“. Беше един от малцината — без да броим нещастниците, струпани в най-високата галерия, — които ходеха в операта, за да слушат музика; тъй любимата му музика, оказваща такова влияние върху помпозните речи, с които понякога, както в тоя ден, радваше слуха ми.
— Е, какво ще кажеш? — предизвикателно попита Видал.
— Последният пасаж ми звучи познато.
Хванат натясно, дон Педро въздъхна и кимна.
— Това е от „Убийство в клуба на
— И на мен така ми се стори. Не бихте могли да изберете по-подходящ цитат. Това е най-добрата ви творба, дон Педро.
Видал прие с усмивка похвалата и прецени дали да запали друга цигара.
— Което не пречи да има нещо вярно в тия думи — заключи той.
Сетне седна на перваза на прозореца, но не преди да постели една кърпичка, за да не изцапа елегантните си панталони. Видях, че неговата „Испано-Суиса“ е паркирана долу, на ъгъла с улица „Принсеса“. Шофьорът Мануел лъскаше хромираните й части с парче плат така, сякаш бе скулптура на Роден. Мануел винаги ми напомняше за баща ми; те бяха хора от едно поколение, прекарали твърде много дни в несрета и споменът за това бе изписан на лицата им. Бях чул от някои прислужници във Вила Елиус, че Мануел Сание дълго време бил в затвора, а когато излязъл оттам, години наред живял в нищета, защото не можел да си намери друга работа, освен като докер на пристанището — занаят, за който вече не бил достатъчно млад, нито пък достатъчно здрав. Говореше се, че един ден Мануел, рискувайки собствения си живот, спасил Видал да не загине, прегазен от трамвай. В знак на благодарност Педро Видал, като разбрал в какво трудно положение се намира бедният човек, решил да му предложи работа и възможност да се нанесе заедно с жена си и дъщеря си в малкия апартамент над гаражните помещения на Вила Елиус. Уверил го, че малката Кристина ще бъде обучавана от същите наставници, които всеки ден ходели в бащината къща на Авенида Пиърсън, за да дават уроци на отрочетата на династия Видал, и че съпругата му ще може да работи като шивачка на фамилията. Самият Видал обмислял да се сдобие с един от първите автомобили, които щели да се продават в Барселона, и ако Мануел бил склонен да се обучи в изкуството на кормуването и да остави зад гърба си каруците, то в такъв случай Видал щял да има нужда от шофьор, защото по онова време младите господа не пипаха и с пръст машини с вътрешно горене или съоръжения, изхвърлящи изгорели газове. Мануел Сание, естествено, приел предложението. Официалната версия твърдеше, че след това избавление от мизерията той и семейството му изпитвали сляпа преданост към Видал, вечен закрилник на сиромасите. Не знаех дали да приема тази история за чиста монета или да я прибавя към дългата поредица от легенди, изтъкани около образа на благодушен аристократ, който си изграждаше Видал. На този образ понякога като че му липсваше само едно — да се яви пред някоя мъничка осиротяла пастирка, обвит в сияен ореол.
— Ето че заприлича на мискинин — винаги добиваш такова изражение, когато се каниш да се заядеш с нещо — обади се Видал. — Какво ти се върти в главата?
— Нищо. Просто си мислех какъв добряк сте, дон Педро.
— Цинизмът не е от полза, когато човек е на твоите години и с твоето обществено положение.
— Това обяснява всичко.
— Хайде, поздрави тая добра душа Мануел, който винаги пита за теб.
Подадох глава през прозореца и щом ме видя, шофьорът, който винаги ме третираше като млад господин, а не като някой хлапак с жълто около устата, какъвто си бях, ми помаха отдалече. Върнах му поздрава. На пасажерското място до него седеше дъщеря му Кристина, едно създание с бледа кожа и сякаш изписани устни. Тя бе с две години по-голяма от мен и ми бе взела ума, откак я видях първия път, когато Видал ме покани във Вила Елиус.
— Не я зяпай така, че ще вземеш да я повредиш — промърмори Видал зад гърба ми.
Обърнах се и се натъкнах на онова макиавелистко изражение, което дон Педро пазеше за делата, свързани със сърцето и други органи от благородно естество.
— Не зная за какво говорите.
— И още как — отвърна Видал. — Та значи, какво мислиш да правиш с тая работа довечера?
Препрочетох бележката и се поколебах.
— Често ли посещавате такива заведения, дон Педро?
— Не съм плащал за жена, откакто бях на петнайсет, пък и тогава, технически погледнато, плати баща ми — отвърна Видал без никакво перчене. — Ама на харизания кон…
— Не зная, дон Педро…
— Знаеш, знаеш, как да не знаеш.
Видал леко ме потупа по гърба на излизане.
