Сега Нелсън Демил отново ни среща с Джон Кори, героя на неостаряващия хит АЗ, ДЕТЕКТИВЪТ. Ще станете свидетели на епичен сблъсък между службите за сигурност на Съединените щати и един загадъчен, смразяващ тип, известен като Лъва. Цяла Америка го търси B тази мътна вода ще нагази и един ваш скромен познайник с неугасващо чувство за хумор и нестихващ интерес към нежния пол… Детективът Джон Кори признава, че e въвлечен в най-странния и опасен случай в своята кариера, ПОЛЕТ №175.На борда на самолета се намират двама агенти от ФБР и ЦРУ, придружаващи либиец, известен като Лъва, терорист, поискал убежище в Америка. Но въпреки че авиодиспечерите нито за миг не престават да следят полета, става ясно, че се e случило нещо ужасно…
Представената в романа Антитерористична спецчаст е измислена въз основа на реално съществуващата Смесена антитерористична спецчаст, макар че сьм си позволил някои литературни волности.
Смесената антитерористична спецчаст се състои от всеотдайни и опитни хора, воюващи на фронтовата линия срещу тероризма в Америка.
Героите в този роман са измислени, но някои от описаните тук акции на правоохранителните органи почиват на действителни факти, например американският въздушен удар срещу Либия през 1986 година.
Смъртта се бои от него, Защото той има лъвско сърце
Нормално е човек, който е бил надупчен на три места и едва не се е превърнал в донор на органи, в бъдеще да избягва опасни ситуации. Ама не. Сигурно изпитвам подсъзнателно желание окончателно да излича присъствието си от генетичната информация на човечеството. Или нещо подобно.
Така или иначе, аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление, в момента извънреден специален агент във федералната Антитерористична спец-част. Седях на задната седалка на едно такси и пътувах от Федерал Плаза 26 в южен Манхатън към международното летище „Дж. Ф. Кенеди“. Шофьорът пакистанец очевидно имаше намерение да се самоубие.
Бе приятен пролетен ден, събота късен следобед, и по Крайбрежната магистрала — понякога известна като Околовръстна, а неотдавна прекръстена на Магистрала на военнопленниците и изчезналите в бой, за да се избегнат объркванията — нямаше много движение. Чайките от недалечното сметище бомбардираха с курешки предното стъкло. Обичам пролетта.
Не заминавах на почивка, нищо подобно. Отивах по работа на гореспоменатата Антитерористична спецчаст. Това е организация, за която знаят малцина, нещо съвсем естествено. АСЧ се състои от отдели, занимаващи се с конкретни групи смутители на реда и бомбаджии като Ирландската републиканска армия, Пуерториканското движение за независимост, черни радикали и други, които няма да назовавам. Аз съм в отдел „Среден изток“, който при нас, в САЩ, обхваща и Близкия изток, че дори и Либия, и е най-големият и най-важният, макар че, честно казано, не зная много за терористите от този район. Но трябваше да се уча в хода на работата.
Та така, за да усъвършенствам уменията си, отворих приказка с пакистанеца, които се казваше Фасид и доколкото ми е известно бе терорист, макар че изглеждаше и говореше като нормален човек.
— Откъде си?
— От Исламабад. Столицата.
— Наистина ли? Колко време си живял там?
— Десет години.
— Харесва ли ти тук?
— Естествено. На кой не му харесва?
— Ами на бившия ми зет Гари например. Постоянно злослови по адрес на Америка. Иска да се пресели в Нова Зеландия.
— Имам чичо в Нова Зеландия.
— А стига бе! Никой ли не е останал в Исламабад?
Той се засмя.
— Ще посрещаш ли някого на летището?
— Защо питаш?
— Не носиш багаж.
— Много си наблюдателен.
— Е, ще посрещаш ли някого? Бих могъл да те почакам и да те върна в града.
Фасид отлично владееше английски — жаргона, фразеологизмите и всичко останало.
Ще се върна с друга кола.
— Убеден ли си? Мога да те почакам.
Всъщност посрещах терорист, който се бе предал в американското консулство в Париж, но реших, че няма нужда да споделям това с Фасид.
— От „Янките“ ли си? — промених темата.
— Вече не. — След това поде тирада срещу Стайнбренър1, Янки Стейдиъм, цената на билетите, заплатите на бейзболистите и така на татък. Тия терористи са хитри копелета и приказват като лоялни граждани.
Престанах да го слушам и се замислих за това как съм се озовал тук. Както вече отбелязах, бях детектив от отдел „Убийства“, един от най-добрите в Ню Йорк, ако трябва да бъда откровен. Преди година по това време си играех на стражари и апаши с двама латиноарикански господа на Западна 102 — ра улица. Явно бяха объркали жертвата, защото за извършения от тях опит за убийство като че ли нямаше никаква причина. Понякога животът наистина е странен. Така или иначе, престъпниците все още бяха на свобода, макар че както можете да си представите, не преставах да се озъртам за тях.
След като ме изписаха от болницата, приех предложението на вуйчо Хари да се възстановя във вилата му на Лонг Айланд. Къщата се намира на сто и петдесетина километра от Западна 102 — ра улица, което определено ми допадаше. Както и да е, докато бях там, участвах в разследването на убийството на едно семейство, на два пъти се влюбих и за малко да ме очистят. Освен това една от жените, по които си паднах, Бет Пенроуз се казва, май още не е напуснала живота ми.
