— Аз пък съм убивал деца, Кай. Неотбито момченце, невръстно момиченце — голям праз. А за живота на възрастните се кося още по-малко. Гледай да не ме ядосаш. — Небрежни думи, пръснати като счупено стъкло, по което бретанецът да мине. Чела му се притече на помощ, преди да се е нарязал.
— Щастлив ли си, че имаш син, Йорг? — Въпросът ѝ се струваше важен. Йорг Анкрат — баща на момченце. Чела напразно се опитваше да си го представи с пеленаче на ръце.
Йорг я стрелна с тъмен поглед. После сведе глава и косата скри лицето му като щит. Мълча толкова дълго, че Чела се изненада, когато накрая все пак ѝ отговори:
— За такива като нас няма щастлив край, Чела. Няма опрощение. Греховете ни са прекалено големи. А малкото радост в живота ни е взета назаем. Малко споделен смях на пътя, който бързо остава зад нас. — Обърна се към Кай. — Аз съм убивал деца, Кай Самърсън. Предвид компанията, в която се движиш, същото ще правиш и ти. — Имаше нещо познато в гласа му, в изказа. Нещо много познато, което, уви, ѝ убягваше.
Йорг отново погледна Чела. Седеше, впил поглед в лицето ѝ, без да крие тъгата по своето.
— И двамата сме вървели по тъмни пътеки, милейди. Не мисли, че моите водят назад към светлината. От всички гласове, които се опитваха да ме насочват през годините — бащиният ми, шепотът на шипката, дори Корион — най-тъмният глас винаги е бил моят.
И в миг на просветление Чела разбра кой е Мъртвия крал.
Каретата на Мъртвия крал, макар и не така великолепна като возилото на лорд Холанд, изобщо не приличаше на катафалка. Дори присъствието на двама некроманти не беше оставило отпечатък. Всъщност изобщо не бях сигурен, че Кай Самърсън има дори минимален опит във вдигането на мъртъвци — изглеждаше прекалено млад и прекалено жизнен. А и Чела беше променена. Много променена. При предишните ни срещи гореше с нечестива радост и така свирепи бяха пламъците ѝ, че се запечатваха задълго в паметта и скриваха истината от очите. В пещерите и блатата изменчивата ѝ плът я превръщаше в обект на непреодолимо желание за всеки мъж — или за мен поне, — вливаше тъмен сок в мъжките жили. А сега някаква непозната седеше срещу мен, по-стара, по-бледа, все още красива, с черната си коса, високите скули и деликатните черти, всъщност по-изящна отпреди, очите ѝ тъмнееха от тайни и свалеше ли гарда си за миг, се превръщаха в рани.
— Не съм се отказал от намерението си да те убия, между другото — казах аз, отчасти за да запълня тишината, докато се подрусвахме по улиците на Хонт.
Тя вдигна рамене, но безразличието не ѝ се удаваше толкова добре като преди.
— Нубанеца ми прости. Добре ще е да го направиш и ти.
Виж, това ме стресна.
