— Матмагьосници? Не — каза Бащицата.
— Няма много като тях — добави Леша. — И не мисли за тях като за придворни магьосници. Те не „работят“ в общоприетия смисъл на думата. Следват чиста пътека. Малко са нещата, с които можеш да изкушиш такъв човек.
— Дори със злато? — попитах.
Леша надигна обезобразената си глава да ме погледне, после опря гръб в ствола на маслината.
— За тях интерес представляват единствено куриозите. Чудеса като онези, които ние бихме могли да открием в Иберико, но също така прашни свитъци от времето на Строителите, математиката, старото знание, онова знание, което е останало незаписано или е било записано по начин, който не е издържал изпитанията на времето. Или ги е издържал, но ние не знаем как да го прочетем.
— И Ибн Фейд напада Конски бряг, за да… за да граби, за да засели свои хора тук или за да ни накаже, че не следваме пътя на мавърския „пророк“, защо? — Знаех какво мислят дядо ми и вуйчо ми по въпроса, но винаги е добре да видиш нещата от различни ъгли.
— Хората му искат да се върнат — каза Леша.
Виж, това беше нещо ново. Внучката на градоначалничката черпеше мъдрост от цялата книга, а не само от настоящата страница.
— Да се върнат? — Мавърският почерк се виждаше с просто око навсякъде в Албасет, но за пръв път чувах някой да го признае на глас.
— Халифите са управлявали тук дълго, поне толкова, колкото и кралете. Преди Строителите и след това. Днешните писари ги наричат разбойници, подпалвачи, поганци, но геният на маврите е в основата на всичко, с което ние се гордеем.
— Излиза, че не си само хубаво личице — рекох. Явно четеше мацката, защото думите ѝ не бяха на човек, който повтаря наученото в клас — то, както знаем, е минало през ситната цедка на чужда преценка. Църквата държеше кралствата от Конски бряг и Западните пристанища изкъсо, толкова изкъсо, че скъсеше ли каишката с още ей тоничко, щеше да ги удуши. Свещениците презираха поганците, а толкова далече на юг несъгласието с клира често се оказваше опасен начин да си запълваш свободното време. Във всяко градче имаше поне по един църковен писар, зает да пренаписва историята, но нямаше как да пренапишат онова, което лежеше написано в камък наоколо.
Леша не се засегна от шегата ми или поне аз така реших, защото обезобразеното ѝ лице беше лошо огледало на чувствата ѝ.
Помълчахме. Беше съвсем тихо, ако не броим далечния звън на козя хлопка. Да се чудиш защо бедното добиче не лежи под някоя сянка, а се разхожда и дрънчи. Жегата ни затискаше като юрган и попарваше всяка склонност към движение.
— Доста се позабави, преди да спасиш онова момче, Йорг — рече Бащицата. Мислех, че е заспал, но той явно размишляваше за изминалата сутрин зад затворените си очи.
— Не спасих него. Тебе спасих. Щото от теб все има някаква полза.
— И щеше да оставиш онзи да го убие? — Тази мисъл, изглежда, притесняваше Бащицата.
— Щях. Момчето не ми е никакво — рекох. Златни къдрици и кръв. Образът се появи отново от вътрешната страна на клепачите ми. Отворих очи и се надигнах. Разбиха главата на Уилям в един километричен камък, залюляха го за крачетата и разбиха главата му в камъка. Случи се. И после светът си продължи постарому. А аз научих, че нищо няма значение.
— Аз пък не можех да стоя и да го гледам какво прави — каза Бащицата. — Не може да риташ едно дете до смърт пред очите на страж от замъка на граф Ханса.
— Ти заради себе си ли се намеси, или заради дядо ми? — попитах го.
— Беше мой дълг.
Взех една маслина, останала от обеда ни, и я лапнах. Беше твърда и сочна. Сдъвках я. Вкусът бе топъл и сложен.
— Щеше ли да се намесиш, ако не го считаше за свой дълг?
Бащицата не ми отговори веднага.
— Ако онзи не беше толкова дяволски едър, да.
— Защото не можеше да гледаш как убива детето?
— Да — каза той.
— Не трябва да живееш според половинчати стандарти, Грейсън. — Дръпнах нагоре прашния ръкав на ленената си риза, та белезите от шипката да се видят. Светли белези върху загорялата ми кожа. — Веднъж чух един свещеник да дрънка за оная работа със спасението. Призоваваше ни да не униваме пред факта, че не можем да спасим всички от греховете им, достатъчно било да спасим онези, които са пред погледа ни. Такива са свещениците. Лесно се отказват. Тръбят наляво и надясно колко са слаби, сякаш това е някаква добродетел. — Изплюх костилката. — Или си струва да спасяваш деца, защото са деца, или не си струва да ги спасяваш. Не позволявай действията ти да се определят от случайността, която поставя едно дете пред очите ти и скрива следващото. Ако си струва да ги спасиш, спаси ги, намери ги, защити ги, превърни го в свое призвание. Ако не, тръгни по друга улица, така че да не видиш онова, което си можел да видиш, обърни глава настрани, закрий с ръка очите си. Проблемът е решен.
— Ти би ги спасил всичките, нали? — обади се Леша от другата ми страна, съвсем тихо.
