— Сула! — Сълзи замъглиха очите му.
— О, я порасни. — Отегчение и тревога гризяха Чела, притискаха я, но нито едното, нито другото помагаха да го обърне. — Тя е мъртва. Ти не си. Можеш или да приемеш смъртта ѝ и да си намериш нещо ново, или да се присъединиш към нея. Светът се променя. Ще се промениш ли и ти с него, Кай?
Чела щракна с пръсти към Сула и трупът се строполи тромаво, въздух излезе през устата му като оригня.
— Тя още ли е „твоето момиче“, Кай? Оцелява ли истинската любов, когато плътта започне да гние? Какво беше Сула за теб? Хубаво личице, бързо облекчение в храстите? В смъртта няма романтика, Кай, смъртта е обратната страна на нашата монета. — Прокара пръсти през русата му коса. — Ние сме просто месо върху кости, които чакат неизбежното разложение. Похвално е да търсиш наслада, няма спор по това, но не обличай удоволствието в сладки думи и обещания. Искаш да си верен на своето момиче, но то вече не съществува, Кай. Откажи се.
Хвана китката му под оковите и заби иглата в дланта му покрай стиснатите пръсти. И той извика, наполовина проклятие, наполовина искрен писък на болка. Започваше да се пречупва. Скоро щеше да остане само писъкът.
— К-какво искаш? — изстърга той през стиснати зъби.
— Аз ли? Аз искам онова, което и ти би трябвало да искаш — каза Чела. — Искам онова, което Мъртвия крал иска да искам. Мъртвия крал не държи на твоята лоялност, просто иска да правиш каквото ти каже. А когато няма задача за нас, сами сме си господари на времето.
Измъкна иглата и облиза кръвта. Плъзна другата си ръка по ребрата на Кай и твърдите мускули на корема му. Кожата му беше хлъзгава от пот.
— За какво съм ти? — попита той.
„Не е глупав този. Умее да оцелява, дълбоко в себе си е готов да направи нужното, за да оцелее. Преведи го бавно, стъпка по стъпка.“
Чела спусна ръката си по-надолу. Дори смелчаците се плашат, ако им покажеш твърде много от пътя наведнъж. Има път до ада, който е настлан с добри намерения, но той е дълъг. По-краткият път е настлан с онзи особен вид невежество, характерно за умните хора, които са склонни да си затварят очите.
— Имаш редки таланти, Кай.
— Какво, Мъртвия крал е решил да събере под знамето си заклети в небето?
— Заклети в небето, в камъка, в пламъка, в морето. — При всяка дума Чела го бодеше в ребрата. — Всички те са заклети, а щом са се клели веднъж, ще се закълнат и втори път. Ние с теб сме еднакви, пресягаме се към други места. Какви са според теб некромантите, Кай? Чудовища? Мъртъвци някакви?
— Ти си мъртва. Всички знаят, че некромантите се надигат от гроба.
Чела се наведе към него, толкова близо, че би могъл да впие зъби в шията ѝ, ако поиска, устните ѝ отново докоснаха ухото му.
— Аз съм заклета в смъртта.
За пет години Мъртвия крал се беше издигнал от ново явление в некромантското изкуство до сила, която да промени света. Вече не се пазареше с некромантите, не се опитваше да ги манипулира, да ги насочва или просто да ги ужасява в достатъчна степен, за да изпълнят волята му. Той ги притежаваше. Вече не просто наблюдаваше от сухите земи, не надзърташе към живота през случайно подбрано мъртво око, не говореше с трупни устни, а обитаваше живия свят в откраднати тела, ходеше където си поиска. И си беше събрал армия. Личите се бяха излюпили от някакъв незнаен кладенец на чист ужас, лейтенанти, които да предвождат ордите от мъртъвци.
Докато Чела линееше, Мъртвия крал беше натрупал невъобразима сила. А сега я бе призовал в двора си и това можеше да означава както грозен край на жалкото ѝ пребиваване в света на некромантството, така и ново начало. И тя беше решила да не отива с празни ръце, решила бе да му заведе Кай. Прясно месо. Дори в армията на Мъртвия крал некромантите бяха рядкост. Чела щеше да се отзове на повика му с подарък и така да смекчи провала си с момчето Анкрат — което също се бе издигнало отвъд всички очаквания.
Кародски извори вонят. Не с човешка воня на боклук или разложение, а с химическа смрад, която щурмува безмилостно сетивата, сярна воня на развалени яйца, комбинирана с по-остри миризми, от които очите ти кървясват, а от носа ти почват да излизат съсиреци.
— Вече разбираш защо пътеката се отклонява толкова много, за да се приближи откъм запад заедно с преобладаващите ветрове — каза Леша.
— Защо изобщо някой би живял тук? — попита Бащицата.
Добър въпрос. Колкото по̀ на север отивахме, толкова по-оскъдна ставаше водата, но течността, която бълбукаше в Кародски извори, категорично не ставаше за пиене. Извираше от земните черва гореща, вряща почти. И миришеше съответно.
