— Той е кралят на Ренерските планини — извика им Бащицата. — Има армии!
— Ренарските — поправих го аз. Започвах да усещам крайниците си, силата ми се връщаше пълзешком.
Жена излезе от една колиба, дъртофела с рядка сива коса и дълъг нос. Разви парче кожа на земята. Вътре имаше богат асортимент от ножове, куки, свредла и щипки. Бащицата взе да се дърпа.
— Не можете да го направите, копелета такива!
Само дето можеха.
Знаех, че няма да мине много време и той ще ме умолява да го измъкна, а после ще ме кълне, че съм го довел. Поне Леша нямаше да прави същото от другата ми страна. Знаех какво ще стане, защото го бях виждал и преди. Знаех също, че тихите, онези, които дебнат сгоден момент, както го дебнех аз, накрая крещят също толкова силно и се молят също толкова безполезно. Наблюдавах сбиращите се мъже, запомнях имена — Раел, висок и тънък, с белег през гърлото, Билан, с голямо шкембе, прошарена брада и свински очички. Повтарях си имената наум. Щях да ги издиря в ада.
Докато старицата белеше грижливо ребрата на Бащицата, момичето ми донесе последната си находка. Стискаше здраво щипките на скорпиона в юмрук, а жилото опъваше с другата си ръка. Осем крака се гърчеха енергично. Скорпионът беше огромен, поне трийсетина сантиметра от щипките до жилото. Жилите по кльощавите ръце на детето се бяха издули от напрежение.
— Какво?
— Сбъркан е! — извика детето, за да го чуя през писъците на Бащицата.
— Мутант? — Изглеждаше ми съвсем наред, само много по-голям от личните ми предпочитания по отношение скорпионските размери.
Старицата метна поредната ивица кожа и две дръгливи кокошки се втурнаха към лакомството. Мъжете, събрали се да видят представлението, нададоха доволни викове. Повечето седяха с кръстосани крака и пиеха някакъв алкохол от намаслени мехове. Повечето, изглежда, нямаха нищо против дъртата вещица да си упражнява занаята на спокойствие. Някои си говореха, но повечето демонстрираха интерес и аплодираха умението ѝ с ножа в края на всеки етап. Забелязах, че един е намерил главата на Леша и я държи в скута си с лице към коловете. Малцина сред Лошите кучета ни гледаха с напрежението, което се четеше в нейните очи.
— Не е мутант. Но е сбъркан. — Напрегна се да прекърши гърба на създанието, но не ѝ стигнаха силите. Краката му продължаваха да се гърчат. — Не го ли чуваш?
Трудно чувах
Момичето, Греча, вдигна скорпиона пред лицето ми. Аз извих врат и бях възнаграден с чудесен изглед към гърдите на Бащицата — белите ребрени кости лъщяха през тесните разрези. Вените по шията му се издуваха до пръсване, очите му бяха стиснати здраво.
И тогава го чух. Тихо жужене, прещракване и тиктакане, едва доловимо през сухия звук на размаханите крачка. Напомни ми за Строителския часовник и звуците, които се чуваха, когато го вдигнех до ухото си — звук на зъбчати колелца, на метални зъбци, които се задвижват един друг с невъзможна прецизност. Обърнах се и впих поглед в гигантския скорпион. За частица от секундата черните му очи примигнаха в алено.
Греча хвърли скорпиона и го подгони с дебела тояга. Успя да го уцели и ударът счупи повечето му крака отляво. После момичето изчезна от полезрението ми, хукнало по петите на осакатеното създание. Повече от това не можех да си обърна главата. Остатъчен образ на алената светлинка се бе отпечатал от вътрешната страна на клепачите ми и по някаква причина ме подсети за червената звезда на Фекслър, примигваща над Иберико.
Мина почти час, докато старицата приключи с работата си, и за това време успя да вкара в употреба повечето инструменти, които си беше донесла. Доста се постара с гърдите и ръцете на Бащицата, подходи артистично един вид, цепеше, режеше, отпаряше, белеше на пластове и прочие. Той крещеше, разбира се, на нея, на мен, пищеше да го пуснат, да съм направел нещо, умоляваше ме, а скоро започна да се кълне в ужасна мъст, мъст не срещу мъчителите си, а срещу Йорг Анкрат, който го беше довел тук.
