През една прохладна и дъждовна есенна вечер трима души седяха замислени в малък замък в Бри, загледани в разпилените главни на камината, в бавно отмерващата часовете стрелка на стенния часовник. Двамата сякаш мълчаливо се подчиняваха на скуката и пустотата, тегнещи над тях: но третият явно се дразнеше: въртеше се на стола, едва сподавяше отегчените си прозявки, разбъркваше с машата жаравата, сякаш се бореше срещу някакъв общ враг.
Този човек, много по-възрастен от другите двама, беше господарят на къщата — полковник Делмар, стар храбър воин в оставка, бивш красавец, сега натежал, с оплешивяло чело, с посивели мустаци и застрашителен поглед; господар в пълния смисъл на думата, пред когото трепереше всичко живо — жена, прислуга, коне и кучета.
Най-сетне той не издържа и стана от стола си — омръзнало му беше да се чуди как да наруши мълчанието; Закрачи тежко из всекидневната със стегната стойка на бивш военен, изпъчен; отиваше донякъде, после се обръщаше изведнъж кръгом, с онова особено самодоволство, типично за човек, който обича да се показва — чудесен образец на офицер.
Но минали бяха дните на славата, когато лейтенант Делмар се опиваше от победите по бойните полета; висш офицер в оставка, забравен сега от неблагодарното отечество, той трябваше да понася брачните несгоди. Беше женен за млада, красива жена, притежаваше хубав замък с всичките му пристройки, освен това работите му във фабриката вървяха добре; обаче беше винаги в лошо настроение, а тази вечер повече от когато и да било; защото времето беше влажно, а полковникът страдаше от ревматизъм.
Той обхождаше важно своя стар салон, мебелиран в стил Луи XV, като от време на време се спираше ту пред една врата с фрески, над която голи амури обкичваха с гирлянди от цветя кротки кошути и миролюбиви глигани, ту пред едно пиано, претоварено с бездарни и нескопосани изображения, чиито криволици и безкрайни плетеници уморяваха очите. Но това моментално отвличане на вниманието не пречеше на полковника при всяка обиколка да хвърля дълбок и прозорлив поглед към останалите двама мълчаливи мъж и жена; той следеше внимателно ту единия, ту другия; така вече цели три години бдеше над своето крехко и скъпо съкровище — жена си.
Защото тя беше деветнадесетгодишна и ако можехте да я зърнете до тази огромна бяла мраморна камина, украсена с позлатени инкрустации, ако можехте да я зърнете тъй тъничка, бледа, тъжна, опряла лакът на коляното си, сред този стар дом, до този стар мъж, подобна на зимно цвете, разцъфнало в старинна ваза, вие бихте съжалили жената на полковник Делмар, а може би самия полковник повече и от жена му.
Третият обитател на този уединен дом седеше от другата страна на пламтящата камина. Той беше мъж в силата и разцвета на младостта, с блестящ тен, с буйна руса коса и гъсти бакембарди — пълна противоположност на посивелите коси, на повехналото и сурово лице на господаря на къщата; но дори човек с не кой знае колко голям художествен усет би предпочел суровото и строго изражение на господин Делмар пред правилните, неизразителни черти на младия мъж. Подпухналото лице, открояващо се върху чугунената плоча на камината, втренченият в пламтящите дърва поглед бяха по-оцветени от руменото лице на светлокосия млад човек. Впрочем със стройното си и силно тяло, с чистата линия на тъмните вежди, с гладката белота на челото, със спокойните ясни очи, с красивите си ръце и дори със строгата елегантност на ловджийския си костюм той би минал за красавец в очите на всяка жена, придържаща се към тъй наречените
Единственото щастливо гальовно същество в тази компания беше едно красиво ловджийско куче от породата грифони, отпуснало глава върху коленете на седналия мъж. То имаше дълго тяло, огромни мъхести лапи, заострена като на лисица муцуна и умно изражение, а сред разрошената козина две големи златисти очи блестяха като топази. Очите на ловджийското куче, кръвясали и страшни в разгара на лова, сега бяха изпълнени със спокойствие и безкрайна нежност. И когато господарят, предмет на тази инстинктивна любов, понякога много по-силна от разумните човешки чувства, прокарваше пръсти в сребристата копринена козина на красивото куче, очите на животното искряха от удоволствие, то размахваше дългата си опашка и докосваше камината, разпръсквайки пепел по паркета.
