Не можах да продължа, понеже капитанът ме прекъсна и хващайки по-здраво кормилото, изви лодката за къс завой.
— Хало! Не роптай, а греби! Трябва да го настигнем. Натискайте, натискайте!
— Аллах керим, Аллах керим! — прозвуча пред нас гласът на преследвания.
Той поиска за трети път да извика „Аллах“, ала в този миг се разнесе трясък и лодката ни така се повдигна отпред, че едва не изпаднахме от пейките.
— Приберете веслата! — заповяда Търнърстик. — И внимавайте, ако се появи главата му!
Моят приятел беше постигнал целта си. Бяхме ударили отстрани и обърнали лодката на арабина; сега тя плаваше край нашата с кила нагоре. Следяхме къде ще се появи крушенецът… напразно. По едно време ми се стори, че забелязвам в далечината някакъв кръгъл предмет, като човешка глава, да се показва на повърхността, но трябва да е било заблуда. Толкова далеч от мястото на крушението би могъл да се отдалечи под вода, без да си поеме дъх, само изключителен плувец.
— Сигурно се е пъхнал под лодката — предположи Търнърстик. — Да я обърнем.
Лесно се правихме. Изчезналият не беше отдолу. Но връхната дреха, която бе свалил, висеше на ключа за греблото. Когато я прегледахме, се оказа, че е бял бурнус. Сега вече нямаше никакво съмнение, че сме имали работа с мюсюлманина. Беше ни проследил и видял, че се отправяме към замъка Иф. Това му е навяло мисълта да ни причака на връщане и ми прати един куршум. И за да няма свидетели, не беше взел преводача със себе си. Тъй като е бил подготвен и за несполука, с положителност можеше да се твърди, че той е не само един безразсъдно дързък човек, но навярно и много добър плувец. Възможно е кръглият предмет, който бях забелязал да е бил неговата глава.
Гребяхме насам-натам, без да открием следа от него. Бях видял, че главата му не бе покрита. Къде ли беше оставил тюрбана си? Вероятно го е сложил заедно с бурнуса в лодката и е потънал. Недоволен от изхода на приключението, не можех да потисна един упрек към Търнърстик:
— Защо трябваше да го блъскаш? Нима нямаше друг начин да се справим с него?
— О, напротив! Но който носи със себе си пищов, навярно има и нож. Ако се бяхме нахвърлили върху него, щеше да има възможността да ни намушка. Но тъй като го катурнах във водата, трябва да е радостен, че се е измъкнал от ръцете ни.
— Нямаше защо да се страхуваме от ножа му. Да го бяхме подгонили към брега, щеше да бъде заловен от полицията и сътрудниците й.
— Messieurs8 — обади се сега лодкарят, — най-доброто е да отидем на сушата и погребем в мълчание тази история. Така бих посъветвал и вас, и себе си.
Човекът имаше право и ние се съгласихме с предложението му. Когато стигнахме Пор дьо ла Жолиет и преминавахме край редицата закотвени кораби, видяхме един бриг, по чийто борд бе спусната бордовата стълбичка. По нея тъкмо се изкачваше висок, гологлав мъж, чиито панталони и жилетка плътно прилепваха по тялото от мокрота.
— Дали не е нашият човек? — запита Търнърстик. — Вчера разгледах този бриг. Имаше две имена: едно френско „Льо вон“ и някакво друго, което поради непознатия шрифт не можах да прочета. Утре заран ще го проучим по-подробно.
Ала на другата сутрин бригът беше отплавал в открито море. Поразпитахме и узнахме, че е бил туниски кораб. Непознатият шрифт гласял на арабски „Ел Хава“, което означава същото, както и френският „Льо вон“ — „Вятърът“.
Златно море! Никоя друга част от Световния океан не заслужава това сравнение, както Средиземно море, разбира се, когато не запокитва към близкия бряг повдигнатите от бурята гигантски вълни. А издигне ли се Властелинът на деня високо в небето, водата има чист небесносин цвят и е толкова прозрачна, че човек вижда блестящата медна обковка на минаващия ветроход. Със спускане на слънцето водната шир приема все по-светли и златисти тонове, докато най-сетне с последните си могъщи снопове лъчи заникът обагри в пурпурно далечните, леко накъдрени вълни. При това въздухът е толкова лек и освежителен, че дробовете на човек дишат по-дълбоко, а гърдите преливат от необикновено чувство за здраве.
Съзерцавал бях тази картина и по-рано, съзерцавах я и сега. Седях под палубната тента, отказвайки се часове наред от неизбежните за други места пури, само за да поемам балсамния морски въздух чист и непримесен.
Ала настроението на капитана не бе толкова добро. Той не се интересуваше от здравословните чувства на един кашок9, какъвто бях аз, а вървеше напред-назад със събрани вежди, поглеждаше ту морето, ту небето и си мърмореше нещо полугласно. Човекът на кормилото правеше същата начумерена физиономия, а матросите лежаха с прозевки по палубата, избутваха тютюна от едната буза на другата и си хвърляха по някой скучаещ или замислен поглед.
— Но какво има? Какво се е случило, кептън? — попитах аз Търнърстик. — Сякаш предъвкваш нещо, което не ти е по вкуса.
— Какво се е случило? — отвърна той и се приближи към мен под палубната тента. — Нищо за жалост. Но лесно може да се почне.
— Как така? Да не би буря? Но по всичко изглежда, времето ще бъде великолепно.
