На Джейн Джонсън
Ние сме твърде закъснели за боговете и твърде подранили за Битието.
Най-прекрасното, току-що създадено творение на Битието е човекът.
Палмърстън не е голям град, а и не може да се каже, че е процъфтяващ. Просто си стои като крайпътен камък. Има си минало, а някога е имал и бъдеще. Бъдещето обаче останало прекалено встрани от основното течение на историята, като кран в края на стара водопроводна тръба, толкова ръждясала, че след известно време не ще пропуска никаква вода.
Градът е разположен на брега на река Алехени, сред високи планини, и е обграден от повече дървета, отколкото можеш да преброиш, освен ако имаш прекалено много време или си загубил здравия си разум. Навремето наблизо минавала железопътна линия — от другия бряг на реката, но през седемдесетте гарата била закрита и релсите вече са изкрадени. От железницата са останали само спомени и едно скромно музейче, което не се посещава дори и от учениците. От време на време някой заблуден турист се отбива, безразлично поглежда избелелите снимки на отдавна мъртви хора и бързо решава да се връща в колата си и да се маха.
Къщите на града са разположени около едно Т-образно кръстовище. Сред тях, сякаш загубили пътя си, преминават още няколко странични улички. На главното кръстовище има дървена църква — с обелена боя, но все още интересна на фона на хладното синьо небе. Ако завиете наляво, както бихте сторили, ако идвате от Шосе 6 и отивате да видите язовира на Алехени (единствената причина, поради която човек би се отбил тук), ще излезете на Мейн Стрийт. Там ще видите няколко банки и магазини. Стъклата на банките са огледални, а на магазините се нуждаят от миене и показват антики със съмнителна стойност. Нещо в подредбата на стоката подсказва, че тези предмети ще имат достатъчно време да се превърнат в колекционерска рядкост. От южната страна на улицата сред обширен двор се издига красива колониална къща. Тя стои празна от доста време и макар че почти всичките й прозорци са здрави, боята й се бели значително повече, отколкото на църквата, а някои от дъските са се поразместили.
Ако сте гладен, вероятно ще се отбиете в „Макдоналдс“ малко по-нататък по улицата, точно до Музея на железницата. Повечето гости на града го посещават. Палмърстън не е лошо място. Градчето е спокойно и хората са добронамерени. Приятно е за живеене, няма голяма престъпност и се намира близо до Национален парк „Съскиънък“. Тук човек може да се роди, да отгледа децата си и да умре, без да се почувства особено ощетен от съдбата.
Освен споменатите три неща мястото не предоставя много други развлечения.
По обяд в сряда, 30 октомври 1991 година, „Макдоналдс“ беше препълнен. Повечето маси бяха вече заети, а пред касите се бяха извили опашки. Две момиченца, на четири и на шест годинки, мрънкаха на майка си да им купи хамбургер с пиле. Всички останали съзерцаваха менюто с подобаващо страхопочитание.
Трима от посетителите не бяха тукашни хора — истински празник за туристическата индустрия на Палмърстън. Единият беше мъж на средна възраст, седнал сам на ъглова маса. Казваше се Стив Харис и се връщаше с колата си в Чикаго след дълго и неуспешно търговско пътуване. Куличката на голямата колониална къща се виждаше добре от мястото му и той наблюдаваше замислено постройката и се чудеше защо никой още не я е взел, за да я реставрира.
Другите двама бяха семейство английски туристи, седнали по чиста случайност на съседната маса. Марк и Сузи Кембъл бяха пропуснали закуската, за да се поразходят в околността, и сега бяха гладни като вълци. Бяха се надявали на някое живописно ресторантче, но след като обиколиха града, от немай-къде спряха в закусвалнята. Държаха сандвичите си, сякаш се опасяваха да не им ги вземе някой, и отначало с боязън, а сетне с известен интерес слушаха един разговорлив местен жител, седнал до тях. Той се наричаше Трент, бе висок, около четирийсетте и с ярко рижа коса. Като чу, че са решили да пропътуват страната от единия океан до другия, той кимна одобрително и дълбокомислено — сякаш ставаше дума за начинание, което разбира, но не възнамерява да предприема, например колекциониране на кибрити, скално катерене или започване на постоянна работа. Той имаше някаква обща представа за Англия, предполагаше, че страната може да се похвали с доста дълга история и процъфтяваща рок индустрия, като и към двете имаше благосклонно отношение.
