Древен род притежава страховито познание, способно да промени света и човешката раса… Но решава да го използва за лична облага и да властва над хората безпощадно… Тайна, която не би трябвало да е известна на друг, освен на бог… Вечна младост и вечен живот — възможни ли са те или са само мит? Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото. И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план. Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
Благодарим на Нил Айвърсън — доцент по геология и метеорология в Университета на Айова за обиколката на обсерваторията в ледниците Свартисен в Норвегия. Книгите на Х. Райдър Хагард и Бен Бова ни дадоха сериозен импулс за размисъл за последиците от безсмъртието. Благодарим още на корпорация „Сиймеджин Хидроспейс“ за предоставянето на забележителния сиймобил.
Жул Фошар се бореше за живота си високо над дивното величие на заснежените планини. Само преди минути самолетът му се удари в невидима въздушна стена. Ударът беше толкова силен, че чак зъбите му се разтракаха. Сега теченията подмятаха лекия самолет като хвърчило на корда. Фошар се бореше със свирепата турбуленция с уменията, втълпени му от строгите френски инструктори. Преодоля трудния момент и се занаслаждава на спокойния въздух, без да съзнава, че е на косъм от гибелта.
Самолетът беше стабилен и Фошар се подаде на най-естествения човешки импулс. Затвори уморено очи. Клепачите му трепнаха и се отпуснаха, натежали като олово. Умът му потъна в нереално безгрижие. Брадичката му се удари в гърдите, а пръстите му се отпуснаха върху контролния лост. Миниатюрният червен самолет се носеше насам–натам като пиян. Машината се наклони на една страна, предвещавайки опасен свредел.
За щастие, вътрешното ухо на Фошар долови нарушеното равновесие и подаде сигнал за тревога на унесения му мозък. Мъжът рязко вдигна глава, събуди се с размътен поглед и се опита да подреди обърканите си мисли. Дрямката му продължи едва няколко секунди, но за това време самолетът изгуби над сто метра височина и след миг щеше да започне да се спуска стремглаво надолу. Кръвта запулсира в главата му.
Сърцето му заби лудо, сякаш ей сега ще изскочи от гърдите.
Френските летателни школи учеха пилотите да управляват самолетите със същата лекота, с която пианистът докосва клавишите на пианото. Безкрайните тренировки си казаха думата. Като докосваше като с перце контролните лостове и като внимаваше да не прекали, мъжът спокойно изравни самолета. Доволен, че успя да го стабилизира, Фошар пое дълбоко въздух и полярният студ изпълни дробовете му сякаш с парчета стъкло.
Острата болка го извади от летаргията. Напълно разбуден, мъжът извика в съзнанието си мантрата, която го крепеше по време на цялата му отчаяна мисия. Замръзналите му устни отказваха да изрекат сричките, но думите кънтяха в главата му.
„Провалиш ли се, ще загинат милиони!“
Фошар стисна решително зъби. Изтри скрежа от очилата си и погледна над обтекателя. Алпийският въздух беше кристалночист и дори най-далечните детайли от релефа се виждаха ясно. Назъбените планини стигаха чак до хоризонта, а в зелените долини се бяха вкопчили малки селца, сякаш отчаяно се мъчеха да се задържат по стръмните им склонове. Пухкавите бели облаци напомняха на прясно набран памук. Небето искреше в синьо. Летният сняг по върховете се къпеше в меката синкаво–розова светлина на залязващото слънце.
Фошар пълнеше очите си с това великолепие, навел глава и заслушан в звука на четиритактовия двигател „Гном“, който движеше самолета му „Моран–Солние“ с осемдесет конски сили. Всичко беше наред. Моторът работеше нормално, също както миг преди да се унесе в почти фаталната си дрямка. Фошар се успокои, но инцидентът разклати увереността му. За своя собствена изненада той осъзна, че изпитва нещо непознато досега — страх. Не страх от смъртта, а от провала. Въпреки желязната му решителност, болящите мускули му напомниха, че е човек от плът и кръв като всички останали.
В отворената кабина нямаше място за раздвижване, а тялото му беше сковано в типичното авиаторско кожено яке с яка, надянато върху дебел пуловер от шотландска вълна с поло и бельо с дълги ръкави и крачоли. Около шията му беше увит вълнен шал. Коженият шлем покриваше главата и ушите му, а на ръцете си имаше подплатени кожени ръкавици. Краката му бяха обути в туристически обувки от висококачествена кожа. Макар и облечен като за полярни условия, леденият мраз пронизваше костите и притъпяваше сетивата му. А това беше опасно. „Моран–Солние“ не се управлява лесно и изискваше цялото му внимание.
Умората го завладяваше все по силно, но Фошар се вкопчи в разума си с целенасочената упоритост, която го бе превърнала в един от най-богатите индустриалци в света. В сивите му очи и стиснатите зъби личеше свирепа решителност. С дългия си остър нос, в профил Фошар напомняше на орлите, изрисувани на фамилния герб на опашката на самолета.
Вкочанените му устни с мъка се раздвижиха:
„Провалиш ли се, ще загинат милиони!“
