Сетивата ми се възвърнаха постепенно. Чух нещо повече освен мислите си. Около мен пулсираха удари на барабани и с тях бяха преплетени далечни женски гласове. Обонянието ми се възвърна и долових мирис на влага, който ми напомни за тунела под манастира. Най-после усетих пръстта върху голия си гръб. Разполагах само смиг да пресея потока на възвърналите ми се сетива и след това осъзнах всичко. Не бях сама! Гърбът ми беше притиснат до пръстта, но някой здраво ме държеше.
И сетне заговори.
— О, богиньо, не! Не позволявай това да е истина!
Гласът беше на Калона и мигновената ми реакция беше
да извикам и да се помъча да се отскубна от него, но не контролирах тялото си и думите, които излязоха от устата ми, сякаш не бяха мои.
— Тихо! Не се отчайвай! Аз съм с теб, любов моя.
— Ти ме примами в клопка! — изкрещя той и уви ръце около мен и аз познах студената страст на безсмъртната му прегръдка.
— Аз те спасих — отговори странният ми глас, а тялото ми се притисна интимно до него. Ти не си роден да живееш в този свят, затова си нещастен и ненаситен.
— Нямах избор! Простосмъртните не биха разбрали.
Ръцете ми се увиха около врата му. Пръстите ми се преплетоха в меката му, гъста коса.
— Аз разбирам. Бъди спокоен тук с мен. Остави тъжната си неумолимост. Аз ще те утеша.
Почувствах, че Калона се предава, преди да изрека думите. '
— Да — промълви той. — Ще заровя тайната си в теб и отчаяният ми копнеж най-после ще бъде изразходван.
— Да, моя любов, мой консорт, мой воин… да…
В същия миг се изгубих в Ая. Не можех да различа къде свършва нейното желание и къде започва моята душа. Дори все още да имах възможност за избор, не я исках. Знаех само, че съм там, където съм предопределена да бъда… в обятията на Калона.
Крилата му ни покриха и ме предпазиха да не изгоря от леденото му докосване. Устните му срещнаха моите. Проучвахме се бавно и изчерпателно, с чувство на почуда и отдаване. Телата ни започнаха да се движат в един ритъм и аз изпитах неподправена радост. И после изведнъж започнах да се разтапям.
— Не! — Викът се изтръгна от гърлото и душата ми. Не исках да тръгвам! Исках да бъда с него. Мястото ми беше при него!
Но отново не контролирах нещата и усетих, че избледнявам и се връщалt на земята. Ая ридаеше и треперещият й глас отекваше в главата ми с една дума: ПОМНИ…
* * *
Плесникът опари лицето ми. Поех си дълбоко дъх и съзнанието ми се проясни. Отворих очи и лъчът на фенерчето ме накара да ги присвия и да примигам.
— Помня — с дрезгав глас промълвих аз.
— Помниш ли коя си, или отново да те зашлевя? — попита Афродита.
Съзнанието ми се съвземаше бавно, защото все още крещеше „Не“ срещу изтръгването ми от мрака. Отново примигах и разтърсих глава, опитвайки се да избистря мислите си.
