Хаурстафите са покосени. Унмерите са завзели двореца Ел. Бащата на Янти я спасява, но тя се връща в двореца с надеждата да открие унмерския принц.Принц Паулус Марквета открива в сляпото момиче съюзник, макар и опасен. Тя е способна да унищожи ума му с една-единствена мисъл. А красивият млад принц, от своя страна, може да я убие само с едно докосване.Но приятелството на Янти с унмерите ѝ е спечелило опасни врагове. Прогоненият унмерски лорд Аргусто Конквилас е твърдо решен да предизвика принца и неговите привърженици — и да убие всеки, който застане на пътя му.Когато опозореният войник на Гробарите Грейнджър научава каква опасност грози дъщеря му, той трябва да вложи всичките си умения, за да я защити.Но това може да не е достатъчно, защото унмерите, в стремежа си да разкрият тайните на вселената, са създали чудовище. Те са сключили сделка с един бог… Сделка, която заплашва да унищожи света.Камбъл е измислил един от най-чудатите, пленителни и опасни светове, с които съм имал удоволствието да се сблъскам… Историята, изпълнена с мистерия и екшън, те завладява напълно.Таймс
Войникът отиде в отсрещния край на двора и седна там в калта, за да гаврътне последните глътки ром и да помисли какво го е довело в тази ужасна дупка в последното утро на отредените му дни. Приседна на един празен сандък за снаряди, ала оттук не виждаше надалече заради ниската стена от глинени тухли. Пясъчната буря бушуваше от заранта и очилата му бяха толкова надраскани, че вече бяха почти безполезни. През тях различаваше само смътни очертания, загърнати в червеникава пелена. Единствено мътният слънчев диск му помагаше да се ориентира. Висеше горе като чумен фенер. Не можеш да се сражаваш в подобно време, защото просто не виждаш какво се приближава към теб.
Което може би беше за предпочитане.
В двора отзад се чуваше гласът на командира, който издаваше заповеди. Пълнеха оръдията с пирони, извадени от дървения навес на южната стена на двора, ако въобще имаше някаква полза от това. Приседнал на сандъка, войникът загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му. Стори му се подходяща метафора за сутрин като тази. За миг му хрумна, че би могъл да се опита да измъдри някакви стихове, с които да опише преживяванията си. Да ги надраска на глинената стена, та когато дойдат други хора, да знаят какво се е случило в пустинята Адад Году. Но бързо прогони тази мисъл. Приличаше на нещо, което би направил унмерски войник. Да напише стихове. Да остави някакъв завет. Вместо това отпи глътка ром и изплю храчка, примесена с пясък. Пясъкът проникваше навсякъде — в храната, в напитките, дори под кожените дрехи. Неизбежен като времето.
Войникът въздъхна. Ето какво става, когато имаш твърде много време за мислене и не си се натряскал достатъчно, за да позамацаш мислите. Надигна манерката, ала спря тъкмо преди да отпие от нея.
Беше забелязал някакво движение в аления сумрак. Тялото му се напрегна. Ръката му неволно посегна към сабята. Дали пък…?
Ето там.
Видя го отново. Но този път се успокои. Самотна фигура — лъконосец, вероятно някой наемник на кралица Ария, изгубил се в бурята. Непознатият беше висок, загърнат с вълнено наметало и нахлузил ниско качулката, за да запази очите си от заслепяващия пясък. Доближи глинената ограда и я прескочи със завидна лекота. После тръгна спокойно към войника.
— Какво става в Джабанин? — попита войникът и му подаде манерката.
Лъконосецът сведе поглед към манерката, но не протегна ръка да я вземе. Носеше бял лък, издялан от драконово ребро, и много красив причудлив колчан — черен стъклен цилиндър, изписан с рунически знаци.
— Не идвам от Джабанин — рече той.
— Мислех, че всички минават през Джабанин.
Непознатият не отговори.
— Какво пък, това обяснява защо си тук — изсумтя войникът. — Сигурно не си чул новините.
— Какви новини?
— По-добре си пийни, приятелю — посъветва го войникът, — защото, боя се, че току-що се озова на най-отвратителното и опасно място в целия свят. — И отново подаде манерката на непознатия.
— Да си видял едно странно същество?
Войникът премигна учудено. След това бавно отпусна манерката.
— Ти знаеш? Знаеш за Араш и Марквета?
— Зная, че магьосникът на Йонас Марквета е призовал едно от съществата, които вие наричате древни богове. Зная, че е имало два сблъсъка край селото, което спомена. И зная, че сега то се е отправило насам.
Войникът не сваляше очи от него.
— И затова ли дойде тук?
Лъконосецът кимна.
— Последният човек, с когото ми е писано да разговарям — въздъхна войникът, — се оказа безумец. — Отпусна рамене и отново надигна манерката. — Допреди три дни си мислех, че ще спечелим тази война. Че ще сложим край на злощастното унмерско управление. Край на две десетилетия робство. — Погледна лъконосеца, но не можеше да разгледа лицето му под качулката. — Знаеш ли, че са ме продавали два пъти? Два пъти за три години, на двама различни господари, като вторият беше жена. — Унесе се в спомени за тези времена. — И когато хаурстафският флот пристигна в Лосото, не можах да повярвам. Не вярвах, че тези побъркани вещици могат да вършат нещата, за които твърдят хората. После го видях с очите си. — Той се усмихна. — Бяха две жени, по-скоро момичета. Видях ги как покосиха цели два отряда унмерски войници — заедно с командирите и придружаващите ги магьосници. Видях как всички тези въоръжени до зъби мъже се гърчат безпомощно по улиците на столицата, неспособни да мислят, мъчат се да си поемат въздух под тежестта на телепатичната атака. — Поклати глава. — А бяха само две малки момичета.
Лъконосецът продължаваше да го гледа.
