Пътеката се провираше през вековните дъбови исполини като змия, изтегнала се на припек. Млади дръвчета, израснали в подножието на своите титанични родители, драскаха с клоните си лицата ни. Явно, отдавна никой не бе използвал просеката наскоро. Ако настина бе просека…
Комари, едри като врабчета, пикираха върху ми като побеснели „Месершмити“. По влажната земя пълзяха насекоми и едри гадинки, каквито не бях виждал от детството си. Или, май изобщо не бях виждал.
— Мамка ти… — цветисто попържи идващият зад мен таксиметров шофьор, когато настъпи огромен плужек, който се разпльока с мазен пукот. — Да ти се не види и джунглата долна!
Нещо ме накара да погледна нагоре, към плътната завеса на короните на горските исполини. Тъкмо навреме, за да видя огромна сянка, която се гмурна в зелените дълбини. Остатъците от коса настръхнаха върху плешивото ми теме:
— Млъкни бе, дебил! — изсъсках застрашително. Дори не можех да позная гласа си.
— Ще млъкна, я! Не ми се прави на важен, толуп такъв! Уж си познавал Витоша! — не ми остана длъжен таксиджията.
Извърнах се и му праснах един цигански шамар. Исках да е по-лек, ама нали се бях изнервил до крайна степен… Шофьорът си прехапа езика и се пльосна по гръб в храсталака.
Мигом съжалих за постъпката си. Човекът не ми беше виновен. Когато го наех преди час пред хотел „Радисон“, изобщо не бях предполагал, че ще ми бъде спътник в една доста странна, и май опасна авантюра…
… За четиридесетте години, през които живуркам на този свят, ми са се случвали доста интересни приключения. Е, такива, каквито се случват на средностатистическия българин, разбира се. Но тази вечер… Тази вечер бе друго.
Имах среща със свободомислеща колежка, за да прекараме романтичен уикенд на Витоша. Хубавото Наде, както я наричахме по асоциация с видна политическа лидерка, имаше малка вила в полите на националния парк. Купих букет гербери, бутилка шардоне, облякох спортен блейзер и храбро се впуснах в любовната авантюра. Колата ми бе на ремонт, затова взех такси. Хареса ми чистият, луксозен автомобил „Деу Суперсалон“, въпреки че бе в края на опашката. На протестиращите „бакшиши“ само махнах пренебрежително с ръка. Ръстът ми и суровото изражение на лицето бяха достатъчни, за да се отърва от наглите им домогвания. Щом ще се набутвам за такси, поне да е от сой!
На скицата, дадена ми от Надето, вилата бе някъде между Драгалевци и Симеоново. Но скъпата ми колежка бе журналистка, а не картоложка. От мъглявата схема трудно би се ориентирал дори майор Деянов, да не говорим за Джеймс Бонд… Зациклихме по някакви горски пътища. Веско, както се представи шофьора на таксито, тихичко мърмореше нещо за трошене на кола, по-голям бакшиш… До момента, в който пътя изведнъж свърши! Какво бе нашето изумление, когато се оказа, че и зад нас, като по чудо, са се появили огромни дървета и колата е хваната в плен. По някакъв невъобразим начин се бяхме напъхали сред вековен лес — толкова нереален, че напомняше на филмите на Спилбърг и Лукас. Решихме, че сме се побъркали. И двамата! Но, уви! Ние си бяхме нормални, поне в рамките на българските стандарти, но света около нас се бе объркал. Продължихме пеша.
Отдавна се бях отказал от търсенето на вилата на Хубавото Наде. Сексуалните ми мераци бяха заглъхнали, мечтата ми бе да се завърна в цивилизацията. Вървяхме надолу през вековната гора. Скоро трябваше да нагазим в Боянските ливади и да видим светлините на София. Модерните обувки „Гучи“ не бяха особено подходящи за пикник. Веско пухтеше след мен, като локомотив, дерайлирал от релсите. Удобните седалки в таксито бяха налели доста килограми в иначе стройната му фигура, и сега моят спътник ме следваше с мъка…
— Извинявай, приятел! — думите ми бяха искрени. Подадох ръка на таксиджията и той се изправи. — Нещо съм превъртял. Не исках…
— Удряш здраво! — в думите на Веско имаше повече уважение, отколкото обида. Аз едно време…
Тупнах като отсечен дънер на земята. Веско се хилеше над мен с доста просташко изражение на невзрачното си лице.
— Аз едно време бях боксьор! — довърши мисълта си той.
Усмихнах се насила. Облизах с език долната си устна, леко кървяща от здравия тупаник. Какво пък, танто за кукуригу! Поех здравата, мазолеста длан и се изправих.
— Квит сме! Но тук има нещо. Видях някаква сянка там, горе!
Веско се огледа. Повярва ми.
— Егати Витошата. Като че ли сме в делтата на Амазонка!
Впечатлих се от енциклопедичността на знанията му. Сигурно си падаше по „Минута е много“ или „Стани богат“. Въпреки че, с неговата професия, най вероятно да бе фен на „Риск печели — риск губи“.
— Имам чувството, че не сме на Витоша, Веско. Такива гори там няма. Пък и, за половин час спускане, отдавна трябваше да сме на околовръстното…
— Айде де, да не искаш да кажеш, че сме преминали през Портал на Времето и Пространството?! Че сме се озовали в друг свят?
Останах изумен. Такива понятия не можеш да прочетеш в „Нощен Труд“. Любувайки се на обърканата ми физиономия, Веско иронично поясни:
