Той се подсмихна.
- Не ти липсва кураж, момиче. Признавам го.
- А ти си шибан страхливец.
Усмивката му изчезна.
- Желанието винаги да имате последната дума е лоша черта, госпожице Блейк. Вбесява хората.
- Това е идеята.
Премина към Едуард. Трябва да призная едно нещо на Тайтъс, беше изключително внимателен. Прибра от Едуард два автоматични пистолета, един деринджър и нож, толкова голям, че можеше да мине за къс меч. Нямах представа къде може да го е криел.
- За кои се мислите вие двамата? За проклетата кавалерия ли?
Едуард не каза нищо. Ако той можеше да си мълчи, значи можех и
аз. Имаше твърде много оръжия, за да се опитваме да ядосаме някой от
тях и да се пробваме да се нахвърлим на останалите. Превъзхождаха ни по численост и по огнева мощ. Не беше добър начин да започнеш седмицата.
- Сега всички ще слезем по стълбите - каза Тайтъс. - Искаме всички вие да се присъедините към лова. Ще ви пуснем в горите. Ако успеете да ни избягате, сте свободни. Може да изтичате до най-близкия полицейски участък и да ни предадете. Ако се пробвате да направите нещо преди да ви пуснем, просто ще ви убием. Разбрахте ли?
Просто го погледнахме.
- Не ви чувам.
- Чух какво каза - отвърнах аз.
- Ами ти, русолявко?
- И аз чух - каза Едуард.
- Вълчо, чу ли ме?
- Не ме наричай така - каза Ричард.
Той също не звучеше особено уплашен. Добре. Ако трябва да умирате, поне умрете храбро. Вбесява враговете.
- Можем ли вече да си свалим ръцете? - попитах аз.
- Не - отвърна Тайтъс.
Лявата ми ръка започваше да пулсира. Ако това беше най-болезне-ното нещо, което ми се случеше тази вечер, щях да съм много напред с материала.
Айкенсен тръгна пръв. Ричард го последва с тъмнокосия мъж със спокойните очи зад гърба му. После брадатият. След това аз. Тайтъс. Едуард. Следваха Сивокосия и пушката му. Каспар завършваше колоната. Направо приличаше на парад.
Стъпалата водеха към естествена пещера под къщата. Беше приблизително 9 на 18 метра с таван, не по-висок от 4 метра. От далечната стена излизаше тунел. Електрически крушки придаваха на всичко груб жълт блясък. В гранитените стени имаше две клетки. В по-далечната клетка в ембрионална поза се беше свил Джейсън. Не помръдна, когато всички се струпахме в пещерата.
- Какво сте му направили? - попита Ричард.
- Опитахме се да го накараме да се промени за нас - отвърна Тай-тъс. - Пиленцето ни каза, че ще е лесна мишена.
Каспар, изглежда, се чувстваше неудобно. Дали причината бе забележката за пиленцето или твърдоглавието на Джейсън, бе трудно да се каже.
- Той ще се промени за нас.
- Така твърдиш ти - каза Сивокосия.
Каспар се намръщи срещу него.
Айкенсен отвори празната клетка. Носът му все още кървеше. Беше притиснал към него парче „Клийнекс“, но то не помагаше особено. Кърпичките бяха оцветени в червено.
- Влизай вътре, вълчо - каза Татйтьс.
Ричард се поколеба.
- Г-н Кармайкъл, момчето, ако обичате. Тъмнокосият прибра 9-ми-лиметровия и извади 22 калибър от колана си. Насочи го към свитата на кълбо фигура на Джейсън.
- И без това обсъждахме дали да не му вкараме един куршум. Да видим дали ще помогне да го убедим да се превърне за нас. А сега влизай в клетката.
Ричард стоеше на място.
Кармайкъл насочи пистолета през решетките и наведе ръката си надолу.
- Недей - каза Ричард. - Ще го направя.
Влезе в клетката.
- А сега ти, русолявко.
Едуард не се опита да спори. Просто влезе. Приемаше нещата доста по-добре, отколкото смятах, че ще го направи.
Айкенсен затвори вратата. Заключи я, после отиде до втората клетка. Не я отключи. Изчака с напоената кърпичка, притисната към носа. Капка кръв падна на пода.
- Ще трябва да споделите квартирата с нашия млад приятел.
Ричард сграбчи с ръце решетките на клетката си.
- Не може да я вкарате там. Когато се превърне, ще има нужда от храна.
- Две неща помагат превръщането да започне - каза Каспар, - секс и кръв. Видях колко много харесва Джейсън твоята приятелка.
- Не го прави, Каспар.
- Твърде късно - отвърна той.
Ако влезех в клетката, щях да свърша изядена жива. Това всъщност беше в топ пет на начините, по които не исках да умра. Нямаше да вляза в клетката. Щях да ги накарам да ме застрелят преди това.
- Айкенсен ще отвори клетката и вие ще влезете вътре, госпожице Блейк.
- Не - отвърнах аз.
Тайтъс ме изгледа.
-Госпожице Блейк, г-н Фийнстийн ще ви застреля, ако не го направите.
Брадатият мъж, онзи с несигурните очи и прочее, насочи към мен 9-милиметрова „Берета“. Хубаво оръжие, ако не настоявате да си купите нещо, произведено в Америка. Цевта изглеждаше много голяма и ма-сивна от грешния край.
- Добре, застреляйте ме.
- Госпожице Блейк, не се шегуваме.
- Нито пък аз. Вариантите ми са да бъда изядена жива или да ме застрелят. Така че, застреляйте ме.
- Г-н Кармайкъл, бихте ли насочили вашия 22-ри калибър насам. -Кармайкъл го направи. - Можем да ви раним, госпожице Блейк. Да пуснем куршум в крака ви и да ви завлечем в тази клетка.
