В таванската стаичка на голямата кооперация живееше самотен старец. Странен старец. Не дружеше с никого, никого не посещаваше. Ходеше все умислен, тъжен. Сегиз-тогиз посядваше на една пейка в църковната градинка и тогава децата от махалата се струпваха край него като врабчета. Той запалваше лулата си и почваше да им разправя тихо за далечните страни, които бе посетил. Само тогава уморените му старчески очи неусетно се засмиваха.
През такива вечери майките трябваше да викат дълго децата си, докато ги приберат дома.
В същата кооперация живееха Славка и Данчо, двама от най-редовните му малки слушатели.
Но лятото свърши. Есента ослани дърветата и тревите. Застудя. Старецът престана да се отбива в градинката. А Славка и Данчо още не се бяха наситили на неговите разкази.
И една вечер, видели, че се прибира в къщи, те го пресрещнаха на стълбата. Старецът се изкачваше, като дишаше тежко. Щом ги видя, той се усмихна, спря и се облегна на перилата.
— Лошо време, приятелчета! Трябва да седим вътре, а това не ни харесва, нали?
Децата мълчаха смутени.
— Вие като че ли ще ми искате нещо, така ли е? — подкани ги той приветливо. — Я да видя дали ще налучкам. Вие искате… искате… Какво ли пък ще бъде?… Да не би да се надявате за някой разказ, а? За някое приключение?
Братчето и сестричето отговориха в един глас:
— Да! Да!
— Добре! Хайде с мене!
Тримата се изкачиха по стълбата и влязоха в бедната му стаичка. В ъгъла, захлупено от ниския начупен таван, се бе сгушило леглото, до него — маса и стол, а насреща им се чернееше печката. На прозореца, най-малкия прозорец, който бяха виждали децата, растяха в олющени саксийки различни кактуси.
Домакинът настани гостите си на леглото, а той съблече палтото си и се изправи пред тях, малко приведен от годините, с оръфани, но чисти дрехи и с побелели вежди, под които надничаха две зачервени добродушни очи.
— Колко много кактуси! — възкликна Славка. — Защо ти са?
— За украшение.
Тя сви устни.
— Ами, за украшение! Я какви са грозни: къси, дебели, бодливи!
Старецът не се обиди от тези думи. Само челото му се надипли в няколко дълбоки бръчки.
— Виждала ли си цъфнал кактус? — запита той внезапно.
— Не.
— Ето защо приказваш тъй? Аз съм обиколил света. Познавам много цветя, всякакви цветя: големи и малки, разкошни и скромни. Ала по-красиво нещо от „Принцесата на нощта“ не съм срещал…
Старецът смукна дълбоко от лулата, огънчето се разгоря и освети лицето му.
— Принцесата на нощта! — въздъхна той, унесен в някакъв далечен спомен.
Децата го гледаха недоумяващи — каква ли е тази „принцеса“? Някаква приказка?
Изведнъж той се обърна към тях.
— Слуша ли ви се нещо за кактусите?
Славка и Данчо неволно издадоха разочарованието си. Очите им сякаш казваха: „Уф! Разказ — за бодили!“ Старецът се престори, че не забелязва нищо.
— А кое е тяхното отечество, знаете ли? — попита той.
Децата дигнаха рамене.
— Мексико! — натърти той. — Знаете ли къде се намира?
— Да! Да! — обади се Славка. — Мексико… в Америка…
Старият мъж кимна с глава.
— Да, — в Америка. Далече-далече оттук, от другата страна на земното кълбо. Сега там изгрява слънцето.
Данчо го измери с недоверчив поглед:
— Толкова далече?
Старецът наведе очи надолу, към овехтялата черга на пода, и започна своя разказ:
— Дълги години търсих щастието си по широкия свят. Скитах и гладувах. Видях много — научих много. Попаднах и там, в Мексико. Няколко месеца работих в една кланица. Но къде беше, в кой град? Забравих вече. Отвратителен занаят и… лошо платен. Но все пак преживявах някак си. Плащах си редовно наема, хранех се криво-ляво и мечтаех. Мечтаех за деня, когато изневиделица ще забогатея, когато ще се наям до насита и ще си купя хубави дрехи, автомобил, дори и вила.
Той погледна крадешком към децата, които го слушаха внимателно.
— Понякога си мислех друго: ще взема да напълня с пари една голяма каса, ще я пренеса в отечеството си и в родния град ще построя болница, баня, театър и читалище. Тогава от признателност съгражданите ми ще нарекат на мое име и някоя улица… С такива мечти заспивах всяка вечер. А на другата заран пак се вмъквах във вонещата кланица, нахлузвах гумените ботуши и препасвах мръсната престилка…
Старецът опря чело в студеното стъкло на прозореца. Навън фучеше есенният вятър, брулеше листата от разтрепераните клони на тополата и ги навяваше в малки жълти преспи до тротоарите.
