Посвещавам тази книга на майка ми Барбара Джийн Евънс, заради която силно заобичах Замъка Жабокрек на Кенет Греъм, Голямата гора на Мечо Пух, Графството на Толкин и много други потайни местенца и страни отвъд границите на нашето познание. Тя ми вдъхна и неугасимия стремеж сам да изследвам непознатото и да споделям откритията си с другите. Тази книга искам да споделя с нея.
Едно от нещата, които ми помогнаха да запазя здрав разум, докато пишех „Камъкът на раздялата“, беше, че никога не бях се занимавал с подобно нещо до този момент. Това беше едва третата книга в писателската ми кариера и всичко за мен беше съвършено ново… Другото ми спасение бе, че оставих нещата да се развиват сами за себе си. Началото и края бях намислил сравнително подробно, но действително не ми беше съвсем ясно как ще стигна от първото до последното. Поради това просто се оставих да ме водят героите, очаквайки да разбера какво ще се случи… Тъй че изненадите за мен бяха не по-малко, отколкото ще бъдат за читателя.
… От всички чезнещи неща,
в мъгливо минало обвити,
нехайно Кронос обеща,
че в думите са сили скрити.
Къде са гордите крале,
о, думи-шутове? — За Бога,
къде са гордите крале?
За смях са грижи и тревоги.
И срича глупав ученик
неразбираеми истории:
умряха гордите крале;
Земята-скитница и тя е
едничка дума само, чута
в космоса, звънтящ в безкрая,
в бленуване, и то за миг.
Задължен съм на Ева Къминг, Нанси Деминг-Уилямс, Пол Хъдспет, Питър Стампфъл и Дъг Вернер. Техните дълбокомислени забележки и предложения поникнаха добре, като понякога даваха доста изненадващи плодове. Освен това, както обикновено, специални благодарности получават смелите ми редактори — Бетси Уолхейм и Шейла Джилбърт — които се трудиха неуморно в дъжд и сняг.
(Между другото, всички гореспоменати са точно хората, които бих искал да имам до себе си, ако някога от засада ме нападнат норни. Това може да се смята за малко съмнителна чест, но е мое право да я окажа всекиму.)
Хилядолетия наред Хейхолт е принадлежал на безсмъртните сити, но те напуснали величествения замък под яростните удари на човечеството. Хората отдавна управляват тази крепост, както и останалата част от Остен Ард. Престър Джон, владетел на всички човешки народи, е последният й господар и управлява в мир, седнал на Престола от драконова кост.
Саймън, непохватен младеж на четиринадесет години, е един от слугите в Хейхолт. Родителите му са мъртви и единственото му семейство са прислужничките и строгата им наставница Рейчъл Драконката. За да се отърве от кухненските си задължения, Саймън става помощник на доктор Моргенес, ексцентричния учен в замъка, и е предоволен, докато не установява, че Моргенес предпочита да преподава четмо и писмо вместо магьосничество.
Скоро старият крал Джон ще умре и Елиас, по-големият от двамата му сина, се подготвя да наследи трона. Сериозният брат на Елиас Джосуа, наречен Безръкия, жестоко се кара с бъдещия крал за Приратес — скандалния свещеник, който е един от доверените съветници на Елиас. Кавгата между двамата братя е знамение за злото, което ще сполети замъка и страната.
Властването на Елиас започва добре, но настъпва суша и чума покосява народите на Остен Ард. Скоро по пътищата започват да бродят разбойници, а от далечни селца изчезват хора. Нормалният живот в кралството се обърква, поданиците губят вяра в управлението на краля си, но като че ли нищо не безпокои монарха и неговите приближени. Когато се появяват първите признаци на недоволство, Джосуа изчезва — според някои слухове, за да вдигне бунт.
Лошото управление на Елиас предизвиква недоволството на мнозина, включително на Исгримнур, херцог на Римърсгард, и граф Еолаир, посланик на западната държава Хернистир. Дори Мириамел, родната дъщеря на крал Елиас, е притеснена, особено от облечения в алено Приратес, доверения съветник на баща й.
