На изток небето леко просветля. Разсъмваше се и Избраниците един по един влизаха в Градината на Живота. Обгръщаше ги диханието на спящия град Арбърлън. Навред в страната на елфите цареше тишина и спокойствие. Но за Избраниците денят вече бе започнал. Летният ветрец лекичко издуваше белите им плащове, докато младежите минаваха покрай стражите на Черната порта. Високата порта от ковано желязо, инкрустирана със сребро и слонова кост, се издигаше тук от хилядолетия. Избраниците крачеха бързо по сенчестата алея и само приглушените им гласове и меките стъпки на сандалите им нарушаваха тишината на утрото. Младежите бяха избрани да се грижат за Елкрис — дървото-чудо, което растеше в самото сърце на градината. Това дърво според легендите пазеше елфите от изначалното зло, което едва не бе причинило преди векове гибелта на елфското царство и бе изолирано още преди появата на човешката раса. Оттогава насетне Избраници се грижеха за Елкрис, дървото-спасител.
Тази традиция се предаваше на всяко следващо поколение елфи и за тях това беше едновременно дълг и въпрос на чест.
И все пак пристигането им за таз сутрешната церемония не беше чак дотам тържествено. Изминали бяха вече двеста и трийсет дни от службата им и първоначалната тръпка бе попреминала. Чувството на благоговеен трепет се бе поуталожило и сега Избраниците на елфите бяха просто шестима младежи, дошли да изпълнят ежедневните си задължения. Те трябваше да поздравят дървото при изгрев слънце. Единствено Лаурън, най-младият, вървеше мълчаливо и беше поизостанал малко от другарите си, които бъбреха безгрижно. Навел червенокосата си глава, той напрегнато размишляваше.
Изведнъж някой сложи ръка на рамото му. Озърна се стреснато и срещна изпитателния поглед на Джейз.
— Какво ти е, Лаурън? Да не си болен?
Няколко месеца по-голям от останалите Избраници, Джейз беше негласният лидер на групата.
— Нищо ми няма — поклати глава Лаурън, но изражението му говореше противното.
— Виждаш ми се угрижен. От снощи си някак необичайно мълчалив… — Джейз го гледаше право в очите. Лаурън се поколеба, преди да отговори.
— Е, добре — най-после въздъхна той. — Заради Елкрис е. Вчера по залез слънце, малко преди да си тръгнем, забелязах някакви петна по листата й. Сякаш е започнала… да вехне.
— Да вехне!? Не може да бъде!
— Поне така твърдят…
— Може и да греша… Да ми се е привидяло. Вече се смрачаваше. Може да е било само сянка. Но, спомням си, че го видях толкова ясно…
Останалите, които досега ги бяха слушали със затаен дъх, изведнъж смутено зашепнаха.
— Това е заради Амбърли.
— Знаех си аз, че момиче в групата на Избраниците носи лош късмет.
— О, хайде, и друг път са били избирани момичета… — намеси се Лаурън.
Той винаги беше харесвал Амбърли. Е, вярно, внучка беше на крал Ивънтайн Елеседил, но с нея човек можеше да разговаря.
— И друг път ли? Кога? Преди петстотин години?
— Е, добре, достатъчно! — прекъсна ги Джейз. — Нали се разбрахме да не обсъждаме избора на Амбърли. Той помълча за миг, после сви рамене. — Ще бъде много неприятно, ако с Елкрис действително става нещо. Още повече че не друг, а ние сме пазителите й. Но Елкрис е много стара, а, знае се, че нищо не е вечно…
— Но, Джейз — едва не подскочи Лаурън, — разбираш ли какво означава това? Край на Хилядолетната Забрана и бягство на демоните…
— И ти ли вярваш в тези приказки, братле? — подсмихна се Джейз.
— А ти как мислиш? — Лаурън го зяпна изумен. — Може ли да си Избраник и да не вярваш!?
— Не си спомням някой да ме е питал дали вярвам, или не. Избраха ме и толкоз.
Лаурън поклати глава. Никой за нищо не разпитваше желаещите да служат на Елкрис младежи на прага между детството и зрелостта. Завеждаха ги при дървото и то решаваше. Клоните му се свеждаха да докоснат Избраниците. Това се повтаряше всяка година. Лаурън още си спомняше каква гордост и неудържима радост изпита в мига, когато листата на Елкрис едва чуто прошепнаха името му. Спомняше си и учудването на всички, когато клонките докоснаха Амбърли…
— Приказки за непослушни деца… — продължаваше Джейз. — Елкрис е символ на непобедимия дух, тя ни напомня, че сме длъжни да оцелеем напук на всички изпитания. Останалото е измислица.
Той продължи напред и направи знак на другарите си да го последват. Лаурън отново потъна в размисъл. Наистина ли по-възрастният елф смяташе легендата за дървото за нещо несериозно? Той беше обърнал внимание, че градските жители изобщо бяха склонни да гледат по-повърхностно на старите поверия, с които момчетата от малките северни селца бяха израснали. Но нали все пак Хилядолетната Забрана не беше измислица, а факт, промени из основи историята на елфите.
