— Никога не сме давали съгласие за такова нещо — шепне Сиси с тон, много по-мек от неговия, почти недоловим заради силния му глас. Но някак нейният шепот го прекъсва и го кара да замълчи. Тя среща ледения му взор без да мига.
— И никога няма да го дадем. Не и докато в катакомбите има малки момчета и момичета.
Главният съветник остава загледан в нея дълго. Не гняв се чете в погледа му, по-скоро е хладно оценяващ, лишен от всякакво съчувствие.
Онова, което предприема след това, изненадва мен и Сиси до крайност. Вади от джоба си ключ и отключва белезниците. Двамата със Сиси се изправяме до седнало положение и разтъркваме китки и глезени.
— Това младо поколение — продумва, като чеше китката си. — Не са способни да мислят за друг, освен за себе си. — Приближава се до завесата и я дърпа. — Идвате ли?
Двамата със Сиси се споглеждаме.
Той и другите Основоположници се отдалечават от сектора, където са леглата ни. Знаят, че ще ги последваме. И след няколко секунди на нерешителност ние го правим.
От другата страна на завесите пристъпваме в море от мрак, с чиито размери не сме напълно наясно, докато…
— Осветлението ще се включи след три, две, едно… — произнася главният съветник с изненадващо приятелски тон.
Облива ни бяла светлина.
Намираме се в голямо помещение с две ясно обособени половини. Едната част явно е лаборатория. Върху работните повърхности и в шкафовете със стъклени вратички в идеален ред са строени епруветки, шишенца, горелки, инкубатори, микроскопи, лабораторни блендери, нагреватели със сухи блокове, компресори и центрофуги. Върху рафт, простираш се по цялата дължина на стената, на стойки са подредени епруветки, пълни с кръв. От няколко от уредите звучи меко жужене и в тях леко се поклащаш колби, дополовина пълни с нашата кръв.
В другата страна на помещението се издигат стелажи с оръжия. Има редици с пушки в различен размер и форма, пистолети и револвери, както и двуцеви и дългоцеви оръжия, проблясващи под светлината. На най-долния рафт са складирани сандъци с пълнители, гранати и патрони.
— Както може би сте се досетили, това е строго секретна част от двореца, само за хора — обяснява главният съветник. — Тоест за нея знаят само хора и само хора влизат тук. По-точно ние четиримата — пояснява и сочи към Основоположниците.
— Четирима? — повтаря невярващо Сиси. — Има ли причина да не броите хората в катакомбите? В смисъл на стотици други хора?
Лицето на главния съветник е напълно безизразно и неразгадаемо. Подръпва левия си ръкав веднъж и после още веднъж.
— Ако не са тези в катакомбите, не би ни имало и нас тук. А ако ние не сме тук, за онези в катакомбите не би имало надежда. Това означава, че те са нужни. За нашето съществуване, както и за тяхното собствено.
— Това са само приказки — отсича Сиси. — Умело прикритие на вашето предателство. Нека сме честни. Жертвате тях заради собствената си сигурност. И както вече казах, няма да взема участие в това. Няма да получите повече и капка от кръвта ми, докато всички долу не бъдат освободени.
Главният съветник отива до едно бюро и взема електронен таблет.
— Постарахме се да сме цивилизовани — обръща се към нас. — Опитахме да призовем здравия ви разум и се помъчихме да подходим рационално. Дори представихме нещата от гледната точка на учения с надеждата да разбереш как това е била мечтата на живота на баща ти и неговата страст. Очевидно нищо не проработи. — Почуква по екрана на таблета и натиска поредица от клавиши.
— Чуйте ни — настоява Сиси и пристъпва към него. Дясната му вежда се повдига леко, съвсем дребна, но необичайна демонстрация на емоция. — Не е нужно да става по този начин — продължава Сиси. — Казах ви и преди! Ще се качим на влака и ще се измъкнем оттук, всички, включително и намиращите се в катакомбите. Не е нужно да загиват повече хора. Вие имате достъп до контролните пултове в двореца. Сигурно сте наясно как да отворите точните врати, как да пуснете влака в движение. От там…
— Е, права си за достъпа ми до контролните пултове. Този таблет наистина контролира всичко. Придвижването на нишите, влака… — Едно мускулче под лявото му око потрепва. — Така че, да, хайде. Нека всички се качим на влака. Да се натъпчем във вагоните, да отпътуваме за планините и да заживеем щастливо. — Почесва китката си. — Каква красива мечта имаш само. Нека позная, ще поемем ли на изток, яхнали розови понита под искрящите цветове на дъгата?
— Защо не… — понечва да каже нещо Сиси.
Очите му се задържат за кратко върху нея, преди да се стрелнат към мен. Знам защо Сиси замълча. Заради израза в очите му е: наподобява мъртва риба, плуваща по повърхността — люспите й още блестят, но отвътре е мъртва.
Натиска няколко клавиша, на таблета.
Никой не помръдва.
