Започва да освобождава коня от ярема и ремъците. Не поглежда към мен дори веднъж, нито пък продумва. Ясно ми е, че действа бързо и до минута вече ще се е метнала на седлото и ще галопира.
— Сиси. Хайде. Нека го обмислим.
Тя не спира, дори не вдига глава към мен. Пръстите й отпускат кожените каиши с шумно плющене. Конят е почти напълно освободен, когато тя спира. Но не заради нерешителност. А заради изненада и объркване. Килва глава на една страна.
И тогава аз също го чувам.
Хм-ммм. Хм-ммм.
Звучи някъде зад гърба ми.
Хм-ммм. Хм-ммм.
Стои все така огрян от слънчева светлина на мястото, където го оставих.
ТекстТрансът. Бръмчи и кара стръкчетата трева около него да трептят.
В продължение на няколко секунди само го наблюдаваме. После аз скачам към него и го вдигам. Пронизва с импулси пръстите ми, костите ми, цялото ми тяло. Но на екрана има само неразбираеми знаци.
QIIo — i-ftV
— Епап ли е? — пита Сиси и се втурва към мен.
— Не знам. — Разтърсвам ТекстТранса, като че това би помогнало. — Екранът е повреден.
— Опитай се да напишеш нещо в отговор — предлага Сиси.
Изписвам „Епап“ с треперещи пръсти, но се получава:
QIIo — i-ftV
Няма какво да сторя с обърканите букви. Натискам бутона за изпращане. И в мига щом го правя, ТекстТрансът умира в ръцете ми. Спира да вибрира. Екранът угасва.
— Не! — извиква Сиси. — Какво направи?
— Нищо! Натиснах „Изпрати“.
— Какво стана?
Блъскам гърба на ТекстТранса.
— Вероятно беше само бъг. Кръговете вътре съхнат заради слънцето и показва фалшиво съобщение.
— Или може да е от Епап.
Преди да успея да отговоря, ТекстТрансът в ръката ми отново се съживява и започва да вибрира ожесточено. Едва не го изпускам.
— Джийн!
— Знам, знам. — С долепени лица четем намиращото се на екрана. И още веднъж едва не изпускам ТекстТранса.
Приятели? Това вие ли сте? Сиси? Джийн?
Със Сиси се споглеждаме. Написвам отговора с палци, които изведнъж ми се струват твърде дебели, тромави и бавни.
Кой е там?
Чакаме цяла вечност. После:
QIIo — i-ftV
Със Сиси се поглеждаме с очи, преливащи от надежда. Натискам „Препрати“.
ТекстТрансът бръмчи и този път, щом прочитаме написаното на екрана, Сиси надава вик.
Епап.
Натискам яростно бутоните.
Къде си?
Не съм сигур&на. В сгра$а.
Добре ли си?
Не. Счупе% крак.
В Конгресния център ли си?
Не. Висока сграда. Най-високата наVло.
С голям атриум вътре?
Да. Много стъкло. И слънце.
Добре. Идваме.
Бързайте.
— В сградата „Домейн“ е — обяснявам на Сиси. — Има логика. Вътре прониква много слънце. Добро място да се укриеш.
Сиси почуква по устата си с подгънат пръст, а челото й е набраздено. Втренчила се е в ТекстТранса.
— Как можем да сме сигурни, че е Епап? — пита. — Ами ако е някой, който се прави на него?
Отправям продължителен поглед към ТекстТранса, а по тялото ми полазват тръпки въпреки силното слънце. Тя е права. На другия край може да се намира някой, току-що приключил да поглъща Епап и сега се надява да извади късмет да примами още двама нищо неподозиращи хепъри.
— В сградата „Домейн“ прониква много слънце — казвам й. — Никой здрачник не би се крил там, за да ни примами. Не и през деня. Трябва да е Епап.
Но това не стига на Сиси.
— Денят ще прерасне в нощ само след няколко часа. — Потърква задната част на шията си. — Ако ще се връщаме към метрополиса толкова близо до залеза, по-добре да сме убедени, че е Епап. — Тя измъква ТекстТранса от ръцете ми.
Идваме, Епап. При това точно на рождения ти ден.
Стои втренчена в екрана.
— Рожденият му ден е след осем месеца.
ТекстТрансът забръмчава. Поглеждаме към изписаното, преди да угасне окончателно. Това ще е последното съобщение, появявало се някога на екрана му, тъй като ТекстТрансът вече е напълно неизползваем.
Тръгвам към кабриолета. Вече впрягам обратно нейния кон, когато тя ме настига. Застава от другата страна на коня.
— Какво правиш? — пита.
— Имаш предвид какво правим. — Дърпам кожените каиши през халките достатъчно силно, че да накарам коня да изпръхти недоволно. — Връщаме се за Епап. Заедно.
— Не е нужно… — заговаря тя.
— Вече е късен следобед. Нямаме много време. Със сигурност нямаме време да спорим. Идвам с теб. Ще се заемем заедно с това.
Тя ме наблюдава мълчаливо. Започва да клати глава.
— Джийн…
— Докато стигнем до сградата „Домейн“, вече почти ще с паднал здрач. Трябва да се вмъкнем и да излезем обратно навън наистина бързо. Да открием Епап и да изчезнем от там. Няма място за грешки. Няма кога да се ориентираш и да търсиш пътя си. Аз познавам сградата. Нужен съм ти.
Сиси не казва нищо, но чувствам как изучава всяко мое движение. Пъхам се между двата коня и отново проверявам вала. Кабриолетът е готов. Сиси продължава да се взира в мен. Отивам до най-близкото дърво.
