— Не е било бързо — произнасям с тон пълен с обвинение. — Накарала си го да моли. Поискала си от него да те умолява. И си записала последните му мигове, запис, който използва, за да ме подмамиш тук. Колко сбъркана може да си?
Тя клати глава разпалено.
— В болничната ми стая имаше охранителна камера и аз откраднах касетата. Не исках да я пускам, но ти ме принуди. Когато отказа да излезеш от асансьора, както аз предвидих, че може да се случи, не ми остави кой знае какъв избор.
— Е, сега съм тук. Какво ще предприемеш? Ще ме изядеш?
— Ако исках да сторя такова нещо, досега да си мъртъв. — Свива пръсти и дългите й нокти дращят по стъклото. — Тук съм да те спася, Джийн.
Клатя глава и правя крачка към нея.
— Не, Ашли Джун. Чуй ме. Съществува лек. Нещо наречено Ориджин. Връща инфекцията назад. Ще те направи отново човек. Аз мога да те спася. Не само теб, но всички здрачници. В двореца има цял арсенал оръжия, заредени с Ориджин. Целта им е да върнат на всички човешката им природа.
Лицето й помрачнява също както полето, когато над него премине облак и закрие слънцето.
— Има нещо, което трябва да знаеш, Джийн. Позволи ми да ти го кажа.
— Няма време, Ашли Джун. Вечерта почти падна.
— Да, и чия е вината за това? Какво ти отне толкова дълго да стигнеш до тук? Исках да ти обясня всичко. Има толкова много за разказване. Неща, на които в началото дори няма да повярваш. Исках да те отведа на петдесет и деветия етаж и да ти покажа неща, които ще помогнат да те убедя в истината. — Тя вперва поглед в мен. — Знаеш ли колко беше трудно и какво ми струваше да осигуря отварянето му? Заключен е от цяла вечност. Ако не ми се умилкваше целият метрополис, ако не ми угаждаха на всяка прищявка…
— Нямам представа за какво говориш. Но искам да ме чуеш. Аз мога да те спася.
— Ти искаш да ме
— За какво говориш?
Тя пристъпва напред, докато лицето й почти се долепя до стъклото. Дъхът й го замъглява и после петното изчезва.
— Джийн — промълвява, а тонът й е възвърнал благостта си. — Има тайни, стояли скрити с векове.
— Какви тайни?
— Някога чувствал ли се… не на място в собственото си тяло? Като че е твърде голямо или твърде малко или твърде тромаво? Като че си квадратен кол, който се мъчи да пасне в кръгъл свят?
Не казвам нищо.
Тя потърква дългата си бледа ръка.
— Помниш ли онзи път в килера към училищния гимнастически салон? Играта на бутилка? — Тя оглежда паник стаята. — Размерът му беше приблизително като на тази кабина, нали? Всички други бяха пред вратата, а вътре бяхме само ние двамата. В контакта ни имаше престорена страст, въвлечени бяхме в действия, значещи малко за нас. Беше просто маскарад. Тогава реших, че просто не го правим както трябва. Но сега осъзнавам, че проблемът не са били действията ни. А ние самите. Ние не бяхме точните хора. — Очите й се приковават с нежност в мен. — Ние не бяхме, които трябва, Джийн. Нещо у нас не беше наред.
— Ашли Джун, ти не разсъждаваш ясно…
Тя вдига ръка и ме кара да млъкна.
— Не, Джийн. Мислите ми никога не са били по-ясни и изчистени. Чувствам се възстановена, удобно в собствената си кожа за пръв път в живота си. Спасена съм. Избавена от жалкото съществуване, което някога водехме, от целия фалш и преструвки. — Очите й преливат от откровен копнеж. — Аз мога да спася теб, Джийн. Най-накрая мога да те направя истински.
Облива ме ледена вълна.
— Ти не си същият човек, Ашли Джун. Това не си ти. Защото Ашли Джун, която познавах, никога не би казала такова нещо. Тя беше боец. — Правя няколко крачки заднешком. — Не те познавам и не те разбирам.
— Аз съм Ашли Джун — настоява тя и плесва стъклото с длан. — Повече отвсякога.
— Не! — крясвам така яростно, че тя отскача назад. — Мога да те спася! Да те върна обратно, Ашли Джун. — Изстрелвам думите бързо и силно. — Не помниш ли какво се случи в селото в планината? Ти заби зъби в Сиси. И тя се преобрази почти напълно. Но лекарството, Ориджин, я върна обратно. Ориджин сме ние двамата с нея, смесената ни кръв. И тя е тук. Сиси е в сградата.
При споменаването на името на Сиси атмосферата внезапно се променя. Слънцето помръква и става тъмно. Изведнъж цялата топлина изчезва и мястото й е заето от хладина. И когато Ашли Джун заговаря, тонът й е изгубил всякакви емоции, сила, обич.
— Планът ти има само две слаби места.
— Аш…
— Първо, аз не
Отвън дългите и тесни сенки на небостъргачите прорязват метрополиса.
— И второ — продължава тя, — Сиси вече е мъртва.
Когато асансьорът изведнъж поглъща Джийн и го понася нагоре покрай стената на атриума, първоначалната реакция на Сиси е чиста ярост.
