— Behold, не бях ли прав? Ето тук отляво и отдясно са се приближили два отряда индианци. Заобиколили са от двете страни мястото на битката, за да открият в каква посока са потеглили белите. Тук, на това място, са се обединили, за да ги преследват. Пясъкът запазва следите дълго време, затова предполагам, че имат преднина от няколко дни. Но нашите коне са добри, а те имат при себе си положително ранени, които не могат да издържат на бърза езда. Може би ще успеем да ги догоним, преди да са достигнали лагера на Дедли-гън.
Отново продължиха напред; изминаха часове и дни, а те продължаваха да следват дирята, която ту ставаше по-ясна, ту отново се губеше по камънаците или меката трева, но Бен Кънинг винаги съумяваше да я открие. Така те достигнаха онази местност, където Арканзас Ривър описва широка дъга към Смоки Хилс и от планините се стичат към нея многобройни потоци.
Откритата прерия постепенно се покри с храсталаци и след това премина във високостеблена девствена гора. Водачът на малката група ставаше с всяка изминала минута все по-предпазлив, тъй като следата, по която вървяха, изглеждаше все по-свежа и зад всяко дърво можеше да се очаква среща с някой индианец.
Ето че изведнъж Бен Кънинг спря и започна да оглежда меката, покрита с мъх земя много старателно.
— Наистина, ето тук от гората излизат следи на бели мъже. Срещнали са се с индианците, без да е имало сражение. Виждате ли, ето в този кръг са стояли предводителите на двете страни и са преговаряли. После калюметът, лулата на мира, е обиколила наоколо; това става ясно от мъничкия остатък от пункса, който е паднал тук на земята полу овъглен. Положително това е била група bushhawkers, които са се обединили с червенокожите, за да открият лагера ни, да го нападнат и да си поделят плячката.
— Милиони дяволи и хиляди моряшки проклятия! — прогърмя гласът на Петер Полтер. — Ще ми се така да ги разпердушиня с моите хубави юмруци, че белите да почервенеят, а червенокожите да побелеят от страх! Ако не ме лъже вятърът, скоро ще трябва да приберем платната си и да хвърляме котва. Но какво ще правим с нашите четириноги превозни средства? Моето направо ми е дошло до гуша; така ме клатушка и люлее насам-натам, че ме боли мозъка и всичките ми двеста тридесет и осем кости заплашват да се смъкнат една по една в ботушите!
Кънинг се засмя на това вайкане на храбрия моряк и отговори:
— Вярвам ти, мастър. Седиш на коня си, като че ли ще правят палачинки от тебе. Разбира се, че не можем да вземем по-нататък животните с нас, само ще ни пречат. Но известно ми е едно място, където можем така да ги скрием, че никой индианец да не ги намери. Елате, мешърс!
Той свърна настрани и се отправи към гората. След мъчително и дълго промъкване между гъстите храсталаци те достигнаха до малка полянка, скътана навътре в гората, където забиха колчетата и вързаха конете си. После отново се върнаха на онова място, където бяха напуснали дирята.
Продължиха да вървят по следите с най-голяма предпазливост, като поразхлабиха ножовете в ножниците си и приготвиха карабините за стрелба. Внезапно Бен Кънинг спря и се ослуша.
— Я чуйте, хора! Това не беше ли пръхтенето на кон. Останалите също застанаха неподвижно и се заслушаха в тишината на девствената гора. Нейде отстрани се разнесе тихо цвилене.
— Или там им е лагерът, или са оставили само животните, за да могат да се придвижват по-бързо напред. Това сатанинско добиче ще ни надуши и ще ни издаде. Трябва да се движим срещу вятъра, който идва от тази посока.
Той легна на земята и запълзя, като описваше широка дъга. Другите последваха примера му. След известно време той им направи знак да избягват всякакъв шум и посочи между храстите към едно открито място, което се простираше пред тях. Там пасяха около тридесет коня, охранявани от двама индианци.
— Виждате ли червенокожите негодници, мешърс? Имам голямо желание да ги накарам да опитат ножа ми и да разгоня конете по четирите посоки на света, хи-хи-хи-хи! Само че не бива. Не трябва да се издаваме. Напред! Необходимо е да ги настигнем колкото може по-бързо, но не по следите, а отстрани.
Дребният ловец се запромъква между гъсталака с безшумността и сръчността на змия. Пътят беше ужасно труден. Изминаха часове. Нощта започна да настъпва под широките корони на дърветата много по-рано, отколкото навън, в откритата прерия. Ставаше все по-трудно да се придържат към определената посока. Ето че Кънинг вдигна глава и задуши въздуха с широко разтворени ноздри.
— Мирише на огън и пушек. Разположили са се на лагер. Напред, но тихо, много тихо, защото сме съвсем близо до тях!
Сега храстите вече изчезнаха и гигантските стволове на дърветата се издигаха свободно нагоре към зеления свод като колоните на огромна катедрала. Четиримата мъже пълзяха по корем от едно дърво до друго, като търсеха прикритие зад дебелите стволове, докато се уверят, че никой не ги е забелязал и че близката околност все още не крие никаква опасност за тях.
