— Аха, значи това си бил ти? Наистина ли? Знаеш ли, гражданино Сюркуф, че животът ти висеше тогава на косъм?
— Знам. Но нима трябваше да закарам неприятеля в пристанището? Щом корабът заседна, скочих от борда във водата и стигнах успешно до сушата, въпреки че около главата ми свиреха куршуми. Англичаните стрелят лошо, гражданино полковник!
— Ще видим през следващите дни дали имаш право. Защо защищаваш един свещеник, който не иска да положи гражданска клетва?
— Защото това е мой дълг. Аз съм добър католик. Пих с него за здравето на светия отец.
— Ах, quelle inconsideration! ((фр.) — Каква необмисленост! Б. пр.) Нима трябваше да го сториш? И беше ли необходимо да им го кажеш, гражданино Сюркуф?
— Да, с крака на масата.
— Добре. Случаят ще бъде разследван и виновните наказани. А вие двамата сте арестувани. Ще ви откарат в Босе, но ти ще можеш да видиш приятеля си Жюно, Adieu! ((фр.)- Сбогом. Б. пр.)
Ниският офицер се завъртя рязко на токовете си и напусна стаята. След една минута препусна заедно с придружителите си. Положително беше тръгнал на разузнавателна обиколка. Същевременно обаче в кръчмата влязоха трима военни, за да кажат на двамата, че трябва да ги следват към Босе.
— Ще дойдем — каза Сюркуф, като сложи настрана крака от масата. — И без това бях тръгнал за Босе.
— Но аз не бях тръгнал натам — отвърна му брат Мартин. -Отивах в Систерон.
— Там можеш да отидеш и утре, отче. А дотогава ще ми бъдеш гост в Босе. Но нека преди това пийнем тук още една чаша с тези трима храбри граждани, намирам, че това вино русион е много хубаво, а трябва да заплатя и крака на масата.
Храбрият моряк, изглежда, се примири много леко с пленничеството си. Никак не личеше да се е развалило доброто му настроение. Когато по-късно се отправиха на път, той понасяше проливния дъжд със същото търпение, с което го бе понасял и преди.
Босе и днес е малко селище (Новелата е написана през 1882 година. — Б. нем. изд.) с малко повече от 3000 жители. Има тъкачница за вълнени платове, а в околностите му растат хубави маслинови гори и се отглежда нелошо червено грозде. Когато двамата пленници пристигнаха в града, ги отведоха в къщата, където се бе настанил главнокомандващият генерал Карто. Там ги затвориха в тясно и тъмно помещение, чийто единствен прозорец бе закрит плътно с капаци.
— И така, тук хвърляме котва — засмя се Сюркуф. — За съжаление няма нито хамак, нито пухена завивка. Трябва да се примирим със съзнанието, че скоро ще ни пуснат от тази койка.
— Поне аз не мога да се надявам на такова нещо — въздъхна брат Мартин, — ти не знаеш ли, гражданино Сюркуф, че сега няма по-голямо престъпление във Франция от това, да се противиш срещу волята на Конвента? А аз съм положил духовническа клетва и сега не мога да полагам друга. Виждам да се задават черни дни за мен, но ще остана верен на клетвата си.
Сюркуф хвана ръката на спътника си и каза с променен глас:
— И аз трябваше да бягам от Париж заради свободомислие;
после ходих на различни места и все наново ме отблъскваха. Сега съм се запътил за Тулон и това е последният ми опит. Ще говоря с генералите Карто и Допе; ще приказвам и с този полковник Бонапарт. Има вид на човек, който ще се издигне. Може би на това последно място ще постигна онова, което другаде ми беше отказано.
Свещеникът го гледаше с учуден поглед. Този млад човек се беше променил изведнъж: радостният, безгрижен и волен младеж се беше превърнал отведнъж в мъж, чийто поглед бе отправен пророчески в далечината. Беше се преобразил в човек, който преследва някаква велика цел.
След доста време вратата се отвори. Извикаха Сюркуф, за да го отведат при главнокомандващия генерал. Измина дълго време, преди да се върне, а после беше отведен отец Мартин. Той се върна много бързо. Бяха го питали дали е готов да положи гражданската клетва. Когато им отказал решително, му заявили, че ще го смятат за предател и следователно не могат да го освободят. Сюркуф го попита какво мисли да прави.
— Какво ще правя ли? — каза той. — Аз си служа със слово, а не с меч. С мен ще се случи онова, което стана с толкова много хора:
ще ме откарат в Париж и там ще изчезна.
— Ха, ти няма да изчезнеш в Париж, а още по пътя. Но дотам няма да се стигне, кълна се в името си!
— Та как ли ще ми помогнеш? Самият ти си пленник!
— Но няма да съм вечно такъв. Генерал Карто искаше само да се убеди дали съм таен пратеник на папата, или не. Откакто разбра, че съм честен моряк, става дума вече само за няколко удара, които получиха от мен добрите граждани войници. А ми казаха, че по този въпрос ще се произнесе полковник Бонапарт. Значи в най-скоро време ще бъда свободен!
— Кой ли би могъл да говори сега със сигурност, па макар и само за следващия ден! Бях тръгнал за Систерон, та оттам да се измъкна от Франция през Кап или Ембрюн и Бриансон, а ето ме сега в плен!
