Скоро след заминаването на Рита и Джон Вале дел Соле започна да се пълни с някогашните си жители, които се завръщаха от градовете за своята августовска ваканция. Къщите, които досега пустееха и тънеха в мрак заради закованите капаци на прозорците, отново се отваряха и оживяваха. По улиците плъзнаха жени с къси поли и високи токчета. Надойдоха и много деца. След седмиците, в които се бях наслушал на местния диалект, тези „гости на селото“ ме изумиха с това, че говореха като по учебник на безупречен съвременен италиански. Забелязваше се още нещо чуждо в тази група от завърнали се погражданени селяни — дори и сред тях нямаше никой, когото смътно да помня от моето детство. Всичките до един се бяха дотолкова силно погражданили, че заедно с лустрото на инстинктивно проявяващата се елегантност се набиваше в очи досадното им тесногръдие, което се изразяваше в стремежа им незабавно да се разграничат, да се дистанцират от тукашните си корени. Сякаш всичко, което желаеха, всичко, от което се нуждаеха, беше определено от техния модерен, изцяло градски стил на живот.
Пристигането на тази група успя по някакъв начин да ме отблъсне от живота в селото. Сякаш бе приключила цяла една ера, сякаш селото за кратко бе попаднало в някакво безвремие, в пространство, където бе възможно да се върнеш назад, да пристъпиш през прага на миналото, но сега внезапно то бе изтръгнато от този блажен унес, за да бъде запокитено в досадно шумната съвременност, както се случваше навярно с всяко друго село, когато неговите бивши жители се завръщат за своята лятна ваканция. Затова отново започнах да се виждам с Луиза, която също като мен не харесваше тези натрапници, особено след като бе третирана от тях като някаква простовата провинциална родственица, като недотам образовано местно момиченце, което не може да бъде възприемано на сериозно. Дори нейната къща бе завладяна от пришълците, от многобройните й по-големи братя и сестри и техните домочадия, завърнали се тук чак от Торино, макар повечето да пристигаха от Рим. Те се отнасяха към нея с невероятна надменност, държаха се като по-зрели и повече свят видели и очакваха да бъдат добре обслужвани и глезени дори. Вероятно се чувстваха с едно ниво по-висши от нея, и то само защото я бяха изоставили тук, след което вече никога не гледаха на нея като на равна, въпреки че надали биха могли да намерят смислено обяснение за поведението си.
Нито един от роднините й не одобряваше вниманието, което Луиза ми посвещаваше. И помен не остана от предишния топъл прием, на който доскоро се радвах в нейната къща, докато там бяха само тя и родителите й. Вместо това ме посрещаха с насмешливи подмятания и забележки, в смисъл че не било нищо особено да се пресели човек в Америка, след като те се справяли много по-добре у дома. Луиза демонстрира към мен завидно непоколебима лоялност пред лицето на цялата си рода, като идваше сама в моята къща, за да излезем на разходка по улиците. Понякога дори дръзваше да ме улови под ръка, колкото да предостави повод както на тукашните старци, така и на далеч по-младите градски възвращенци да ни сподирят с озадачени погледи и плиткоумни коментари. Не бе толкова трудно да се досетя накъде отива цялата работа, ала въпреки това ми липсваше желание или воля може би, за да се постарая да представя познанството си с нея в по-друга светлина. Защото първите плахи опити за флиртуване твърде скоро отстъпиха пред една по-сериозна и строга линия на поведение, сякаш вече можехме да пренебрегнем факта, че сме млади, че се привличаме един друг, че няма нищо в нашия живот, което да възпрепятства естественото развитие на нашата връзка.
Един ден отидохме на излет в околностите с намерение да посетим развалините от една крепост на самнитите в местността Пиетрабонданте — по-скоро древен укрепен замък, извисявал се някога на един каменист връх, от който се открива чудесен изглед към цялата долина. Пътят дотам се виеше покрай остри завои и преминаваше през селца, удивително напомнящи на нашето Вале дел Соле. Те притежаваха очарованието на нещо до болка познато, което скрива неуютността на напечените от слънцето махали, застинали и сковани в мълчание още от праисторически времена, с глутници помияри по площадчетата и рояци дечурлига, които изпращаха с вперен поглед колата. В края на пътя Пиетрабонданте изведнъж се изправи пред очите ни — крепостта бе надвиснала над виещия се долу в ниското път върху масивна скала като някой от изгубените сред шеметно високите Анди градове на инките. Докато се изкачвахме бавно и мъчително нагоре по безкрайните серпентини на пътя, вятърът отново придоби извечната си свежест и сила, за да издуха всички облаци от небето и да го остави да сияе лазурно и дори някак си неземно синьо.
