По-късно този епизод придоби неясните очертания на нещо, за което не можеш да си сигурен дали действително се е случило, и се колебаеш да го разказваш заради страха да не бъде опровергано от действителността. Но една нощ сънувах странен сън: вървях по някаква планинска пътечка, а зад мен овчарите се бяха струпали на поляната край стадата си. Понеже нощта се спускаше, бяха разпънали навеси и свиреха своята музика. Аз, въпреки припадащия мрак, упорито продължавах да крача все напред, с онова особено усещане за лекота, което само планината може да ти дари, усещане, че още малко и след ей този завой пред теб ще се разкрие невиждана гледка на нещо съвършено ново и невъобразимо. Пътеката, по която крачех, не беше нито много равна, нито много стръмна, а мрачината наоколо не беше от най-черните и най-непрогледните, но все бе заплашителна. В мелодията, долитаща от стана на овчарите, бяха втъкани древни, примитивни звуци, сякаш тази мелодия бе наситена с безбрежна тъга, бавно заглъхваща в простора. После, докато продължавах да крача, видях как в долината под мен започнаха да припламват дребни светлинки — огньове като онези, които нашите хора в детството ми палеха на Бъдни вечер. Те бяха като скромни послания, които си предавахме един на друг из разпилените сред долината селца и махали. Отначало огньовете бяха съвсем малко, но се добавяха нови и нови по цялата дължина на долината като таен шифър, като безмълвни покани за единение. Аз стоях замрял на склона, докато долината под нозете ми просветваше от тези светлинки, вече пламтяха може би към десет хиляди, за да изпращат искрите си сред нощта само миг, преди да замрат, сякаш подканващи към сбогуване.
