Между Бир Асуд и Аин Тайиб кръжеше високо горе във въздуха един от онези соколи сакр, които бедуините обичат да дресират за лов.
За неговите остри очи не бе трудно да различат две колони ездачи, които на разстояние може би час една от друга се стремяха сякаш към една и съща цел.
Движещото се в източната страна на югозапад шествие трябва да бе кафила, търговски керван. Той се състоеше от двайсетина товарни камили и десет хеджахи. Осем ездачи бяха въоръжени по ориенталски и двама по европейски. Освен кремъклийките с тънка ложа първите носеха още копия, чиито широки, остри стоманени наконечници блестяха на светлината на залязващото слънце. Шейх ел Джемали, водачът, беше най-тъмният и имаше почти негроидни, в никой случай будещи доверие черти на лицето. Другите двама човек би могъл да сметне за европейци и ако не бяха такива, то сигурно произхождаха от Гхарб, една от североафриканските крайбрежни страни.
Соколът нададе високо горе във въздуха силен, пронизителен крясък. Когато водачът го долови, по неподвижните му досега страни плъзна доволна усмивка.
— Кабир (водач), чу ли птицата? — подвикна му един от двамата.
— Н’ам, сихди (Да, господарю) — отговори той.
— Ако соколът беше питомен, наблизо щеше да има хора. Аз го считам за див.
— Хехк (Така е) — отвърна водачът късо и по изпъкналите му устни потрепна злорадство.
— Кога ще стигнем мястото за почивка?
— ’ан кхарихб (Скоро).
— И сигурни ли ще бъдем там?
— Слон биламахи. (Като в скута на Аллах.)
Движещото се в западната страна по същата посока шествие сигурно беше кафила ет таинара, летящ керван. Той се състоеше от четиринадесет добре въоръжени мургави мъже, възседнали чудесни ездитни камили. Една от тях бе скъпоценна бишарихи-хеджихи. Ездачът й, види се, беше предводителят. Той беше отметнал назад качулката на белия си хаик. И той като придружителите си беше тедету от племето кра-ан, но неговата къса, вълниста коса показваше, че във вените му тече негърска кръв — обстоятелство, от което никой сред тиббу2 не се срамува.
Той също чу крясъка на сокола.
— Икх, икх! — извика и при тази заповед спря своята хеджихи.
Другите се събраха около него.
— Хамдулиллах! (Слава на Аллах!) — рече той. — Нел Асвад ги води в ръцете ни. Успял е да ги измами. Ако сега се насочим право на изток, ще достигнем тяхната дарб3 и ще можем да я прочетем. Ще повикам сакр.
Пъхна пръст в уста и изсвири пронизително. Въпреки голямото разстояние соколът го чу и след броени мигове се виеше над ездачите.
— Та’ахл! (Ела тук!) — повели ездачът.
Птицата послушно кацна на високия връх на седлото, беше закопчана там с верижка и й бе поставена кожена качулка.
После ездачите извиха под прав ъгъл от досегашното направление и се насочиха бавно на изток. Водачът оглавяваше шествието.
След като бяха яздили приблизително половин час, той спря, посочи към далечината и каза само една дума:
— Хунахк! (Там!)
В посоката, която показа, проблясваха остриета на копия. Четиринадесетимата се изтеглиха предпазливо зад пясъчните дюни, спряха там и едва след време продължиха ездата. Скоро достигнаха следата на другия керван. Предводителят накара животното си да коленичи и слезе да прегледа дирята.
— Трийсет хававихи4 — оповести. — Те са тези, които преследваме. При Бир Фетна Аллах ще ги даде в ръцете ни, а после ще разделим плячката и ще станем по-богати от когато и да било. Нека сега яздим полека подире им, та Ел Асвад да не се налага дълго да ни търси!
Беше ясно. Четиринадесетимата ездачи представляваха гум, разбойнически керван, а Ел Асвад, водачът на търговския керван, беше техен съюзник. Той искаше да предаде онези, които му се бяха доверили, в ръцете на пустинните разбойници. Само с тази цел се бе наел при нищо неподозиращите пътници за кабир. Обстоятелството, че разбойниците говореха арабски, а не своето наречие тедагд, бе признак, че те имаха навика да предприемат зловещите си походи далеч извън границите на своето племе.
Докато следваха дирите, слънцето достигна края на небосклона, но на ездачите и през ум не мина да спрат и изрекат Вечерната молитва. Стъмни се много бързо. Южния кръст изгря и ездата продължи под знака на звездите, докато камилите от само себе си ускориха крачки. Това бе знак, че водата на оазиса е наблизо. Предводителят даде заповед за спиране. Хората му слязоха и се разположиха на пясъка. Така чакаха в продължение на няколко часа, докато съвсем наблизо се чу тихият лай на феннек, малка пустинна лисица. Предводителят отговори и скоро от тъмнината изплува кабирът на втория керван. Онзи го посрещна с думите:
— От една седмица не съм долавял гласа ти, макар да бяхме постоянно в твоя близост. Днес стигнахме при Бир ел Амват5, при който вече мнозина сме карали да пият смъртта. Сега най-сетне ще узнаем кои са господарите на твоя кафила.
