— Отникъде не идва помощ — викнало то. — По-добре да ни бяха изяли дивите зверове в гората, щяхме поне да умрем заедно!
— Стига си хленчила — рекла старицата, — нищо няма да ти помогне.
Рано сутринта Гретел излязла да закачи котела с водата на огнището и да запали огън.
— Първо ще опечем хляба — рекла старицата, — аз запалих вече пещта и замесих тестото.
Избутала тя клетата Гретел навън до пещта, от която вече излизали пламъци, и рекла:
— Влез вътре и виж дали добре гори, за да метнем хляба.
Наумила си била, щом Гретел влезе в пещта, да затвори вратичката, та момичето да се опече. Вещицата искала да изяде и нея. Но Гретел разбрала какво иска да направи вещицата и казала:
— Не зная как да вляза вътре…
— Глупава си като гъска — рекла старицата. — Отворът е толкова широк, че и аз бих могла да вляза, виж!
После се доближила до пещта и пъхнала главата си в отвора. В същия миг Гретел я блъснала тъй силно, че тя влетяла вътре, а момичето бързо затворило желязната вратичка и спуснало резето. Ех, като заревала вещицата, да ти настръхнат косите! Но Гретел побягнала оттам и злата вещица изгоряла.
После изтичала право при Хензел, отворила кошарата и викнала:
— Хензел, спасени сме, старата вещица умря!
Хензел изхвръкнал като птиче от клетка. Колко се радвали, колко се прегръщали, колко скачали и се целували! И тъй като нямало вече от какво да се страхуват, влезли в къщичката на вещицата, а там във всеки ъгъл имало сандък с бисери и скъпоценни камъни.
— Тези са по-хубави от нашите камъчета — рекъл Хензел и наслагал в джобовете си толкова, колкото побирали.
А Гретел викнала:
— Ще взема и аз малко да занеса у дома — и напълнила престилчицата си.
— А сега да вървим — рекъл Хензел, — да се махнем от омагьосаната гора.
Вървели няколко часа и стигнали до една широка река.
— Няма да можем да минем на другия бряг, не виждам никакъв мост — рекъл Хензел.
— Лодка също няма — добавила Гретел, — но там плува една бяла патица. Ако я помоля, тя сигурно ще ни помогне да преминем на другия бряг.
И викнала:
Дошла патицата, яхнал я Хензел и казал на сестричето си да седне до него. Но Гретел отвърнала:
— Не, ще бъде много тежко на патето. Нека ни пренесе един по един.
Патето така и направило. А като преминали на другия бряг и повървели малко, гората започнала да им се струва все по-позната и накрая съзрели отдалече бащината си къща. Тогава се затичали, втурнали се в стаята е прегърнали своите родители. А майка им и баща им не видели бял ден, откакто оставили децата си в гората. Гретел изтърсила престилчицата си и бисерите и скъпоценните камъни се затъркаляли из стаята; Хензел вадел от джобовете си шепа след шепа скъпоценности. Дошъл краят на всичките им грижи и те заживели много щастливо.
