— Какъв съм тогава? — извика извън себе си директорът на НРЦ. — Кажи какъв, по дяволите!
— Просто човек, който греши.
На другия ден Алекс и Кейт се срещнаха за обяд. Цял Вашингтон говореше за изненадващата оставка на Картър Грей.
— Оливър не би могъл да има нещо общо с нея, нали? — попита Кейт.
— Аз мисля, че Оливър Стоун е способен на далеч повече неща, отколкото ние с теб допускаме — тихо отвърна Алекс.
След обяда двамата тръгнаха да се поразходят.
— Това място май никога няма да излезе от главата ми — промърмори Алекс, поглеждайки към Белия дом.
— Което означава, че ще трябва доста да се потрудя, за да вкарам там разни други неща — усмихна се Кейт. — Не забравяй, че след няколко години ти ще бъдеш свободен мъж, агент Форд!
Той спря да я погледне, отвърна на усмивката й и поклати глава.
— От известно време насам изобщо не се чувствам свободен мъж.
— Като комплимент ли да го приема?
Той се наведе и я целуна.
— А това отговаря ли на въпроса ти?
Обърнаха се и проследиха с очи хеликоптера, който се вдигна от площадката на Белия дом. На опашката му ясно личеше логото на НРЦ.
— Това май беше последният полет на Картър Грей до Белия дом — промърмори Алекс.
— И слава богу!
— Заместникът му сигурно ще бъде безскрупулен като него…
— Това вече е лоша новина.
— Няма страшно, докато той е тук — каза Алекс и махна към парка „Лафайет“.
Стоун и Аделфия пиеха кафе на една пейка.
Аделфия оживено бъбреше, но вниманието на Стоун беше насочено към голямата бяла сграда отвъд улицата.
Алекс и Кейт продължиха надолу, оставяйки бъдещето на страната в опитните ръце на гражданина Оливър Стоун и клуба „Кемъл“.
