Докато четеше страниците, изражението на Жан бе неразгадаемо, макар Едгар да имаше чувството, че гледа не състудент, а някакъв по-възрастен и по-мъдър мъж. Жан чете мълчаливо цели петнадесет минути. Когато приключи и с последната страница, върху която бе изписана датата 9 февруари 2027 г., каза само:
— Невероятно.
— Кажи ми, моля те.
— Наистина ли не си го чел?
— Наистина. Умолявам те — кажи!
— Боя се, че това е история за лудост или порочна фантазия, Едгар. Твоето съкровище несъмнено е дело на адския огън.
— Грешите, сър, сигурен съм. Баща ми твърди, че книгата е истинско пророчество.
— Добре, аз ще ти разкажа за глупостите, изписани от този абат Феликс, а после ти сам ще прецениш. Ще бъда кратък, защото ако Темпет ни хване толкова късно, със сигурност ще зърнем портите на ада.
На следващата сутрин Едгар не се чувстваше така премръзнал и нещастен както обикновено. Скочи от леглото, стоплен от духа на вълнението и дружбата. Макар Жан да беше останал иронично-скептичен, Едгар напълно вярваше във всичко написано от абата.
Най-сетне имаше чувството, че разбира родовата тайна на Кантуел и значението на своята странна книга. Но може би още по-важно — особено за едно уплашено, самотно момче, озовало се в чужд град — бе, че вече си имаше приятел. Жан бе мил и отзивчив, и най-вече не гледаше с презрение на него. На Едгар му беше дошло до гуша от подигравките и насмешките, трупани отгоре му като купчина тор. От баща му. От брат му. От учителите. А този френски момък се отнасяше към него с достойнство, като с равно човешко същество.
Преди да се разделят, Едгар бе призовал Жан да държи ума си отворен за възможността писмото да представлява истински и точен разказ, а не просто бълнуване на някакъв полудял монах. Предложи плана, който обмисляше от известно време. За негово облекчение Жан не го отхвърли най-безцеремонно.
В параклиса Едгар срещна погледа на Жан на съседната пейка и получи безценен дар — още едно кратко намигане. През цялата сутрин двете момчета разменяха крадешком погледи по време на молитвата, в класната стая и на закуска, докато през ранния следобед най-сетне им се отвори възможност да разговарят насаме в началото на един от редките часове за почивка.
Прелитаха снежинки и в двора на училището духаше студен вятър.
— По-добре си вземи наметалото — посъветва го Жан. — Но побързай.
Разполагаха само с два часа за приключението си, а следващата възможност щеше да се появи едва след няколко дни. Макар че Жан беше сериозен и посветен на учението, Едгар усещаше, че той също се радва на лудорията, дори и да си мислеше, че е глупава. Двете момчета излязоха през портата на колежа и пресякоха оживената и хлъзгава „Сен Симфориен“, като се шмугваха между коне и каруци и прескачаха купчини тор. Вървяха бързо, решително и целенасочено — надяваха се, че това ще ги направи по-незабележими за крадците и главорезите, от които гъмжеше в квартала.
Минаха през плетеница тесни хлъзгави алеи, заети с улични търговци, сарафи и ковачи. Следвани от звъна на чукове и пръхтенето на коне, продължиха към улица „Дантон“, която минаваше недалеч. Тя бе сравнително широка и макар да й липсваше великолепието на „Сен Жермен“, беше доста добра търговска улица. Къщи на по три и четири етажа се притискаха една в друга и подпрените на подпори горни етажи надвисваха над пътя. Фасадите им бяха боядисани в ярко червено и синьо, с декоративни плочки и облицовка. Пъстроцветни табели съобщаваха имената на хановете и работилниците. Магазините гледаха към улицата и по тезгясите им бяха изложени всевъзможни стоки.
Намериха номер 15 на три четвърти път към величествената Сена, която се виждаше като сив разрез в далечината. Кулата на „Нотр Дам“, издигаща се от Ил дьо ла Сите, доминираше на хоризонта като забито в небето копие. Едгар бе посетил катедралата през първия си ден в Париж и бе изумен и възхитен от способността на човека да сътвори такова великолепие. Разположението й върху малкия остров насред реката само подсилваше чудото. Беше се заклел да се връща на това място колкото може по-често.
Номер 15 представляваше къща върху грънчарска работилница и бе единствената сграда в редицата, която бе само в черно и бяло — прости варосани стени и голи греди.
— Мосю Ноден каза, че апартаментът му е на втория етаж — рече Жан и посочи някакви прозорци.
Изкачиха студеното тясно стълбище и почукаха на яркозелена врата. След като никой не отговори, почукаха отново, този път по-силно и настоятелно.
— Ехо! — извика Жан. — Мадам Ноден, тук ли сте?
Отгоре се чуха стъпки и някаква жена на средна възраст с мъка слезе по стълбите.
— Защо вдигате такъв шум? — раздразнено попита тя. — Мадам не е у дома.
— Мога ли да попитам къде е? — учтиво се поинтересува Жан. — Ние сме от колежа. Мосю Ноден ни каза, че можем да я посетим днес следобед.
— Повикаха я.
— Къде?
— Наблизо. Улица „Сюжер“, номер осем. Така каза.
