Нанесох се в самото начало на 1987 година и през следващите шест седмици се посветих на практични занимания: сглобих секции, сложих печка с дърва, продадох колата си и на нейно място купих пикап 4×4. При сняг планината беше коварна и тъй като валеше почти през цялото време, трябваше ми нещо, с което да се придвижвам нагоре-надолу, без всяко излизане да се превръща в приключение. Повиках водопроводчик и електротехник да се оправят с тръбите и с инсталацията, боядисах стените, внесох дърва колкото за цялата зима, купих си компютър, радио и телефон с факс. Междувременно „Безмълвният свят на Хектор Ман“ бавно си пробиваше път през заплетения лабиринт на академичното книгоиздаване. За разлика от обикновените книги, научните не се приемат или отхвърлят от един-единствен упълномощен редактор. Изпращат се копия от ръкописа на различни специалисти в областта и нищо не може да се случи, преди тези хора да прочетат изпратеното и да пратят отзив. Тази работа се заплаща минимално (най-много двеста долара) и тъй като рецензентите най-често са професори, заети да преподават и пишат своите собствени книги, в повечето случаи процесът се проточва. Аз лично чаках от средата на ноември до края на март и чак тогава получих отговор. По това време бях толкова зает с нещо друго, та съвсем бях забравил, че съм изпратил ръкописа. Естествено, зарадвах се, че го приемат, зарадвах се, че трудът ми не е бил нахалост, но не мога да кажа, че се развълнувах кой знае колко. Навярно това беше добра новина за Хектор Ман, добра новина за маниаците на стари филми и познавачите на черни мустаци, но сега, когато цялата работа бе зад мен, рядко изобщо се сещах за нея. Когато се сетех, ми се струваше, че някой друг е написал тази книга.
