Започнах да работя по тези страници на сутринта след разговора си с Алекс. Можех да го направя, защото имах книгата (двутомното издание на „Плеяд“, съставено от Леваян и Мулние, с всички варианти, бележки и приложения) и я бях държал в ръце само три дни преди да дойде писмото от Алекс. По-рано през седмицата бях внесъл окончателно секциите. По няколко часа на ден разопаковах книги и ги подреждах по лавиците; някъде по средата на тази досадна операция попаднах на Шатобриан. Не бях поглеждал „Мемоарите“ от години, но онази сутрин, в безпорядъка на върмонтския си хол, обграден от празни, преобърнати кашони и купчини несортирани книги, импулсивно ги разтворих отново. Първото нещо, на което се спря окото ми, беше един кратък пасаж в първия том. Там Шатобриан разказва как придружавал един бретански поет на разходка до Версай през юни 1789 година. Било само месец преди превземането на Бастилията и насред разходката си видели Мария Антоанета с двете й деца.
Това беше свиреп, зашеметяващ образ и аз продължих да мисля за него дълго след като бях затворил книгата и я бях оставил на рафта. Отсечената глава на Мария-Антоанета, изровена от яма с човешки останки. В три кратки изречения Шатобриан пропътува двайсет и шест години. Стига от плътта до костите, от чувствената жизненост до анонимната смърт, а в бездната помежду им лежат преживяванията на цяло едно поколение, неописуемото време на терор, бруталност и безумие. Образът ме потресе, трогна ме, както никакви други думи не бяха успявали от година и половина. И ето, само три дни след случайната ми среща с тези изречения получих молбата на Алекс да преведа книгата. Случайност ли беше? Разбира се; но тогава се чувствах, сякаш съм го пожелал — сякаш писмото на Алекс някак си бе дооформило мисъл, която не можех да довърша сам. По-рано изобщо не бях от онези, които вярват в подобни мистични глупотевини. Но ако живееш както живеех аз, напълно затворен в себе си и без да поглеждаш нищо наоколо, перспективата ти започва да се променя. Защото беше факт, че писмото на Алекс бе датирано от понеделник, девети — а аз го бях получил в четвъртък, дванайсети. Което означаваше, че докато той е писал писмото си в Ню Йорк, аз във Върмонт съм държал книгата в ръце. Не искам да придавам такава важност на съвпадението, но тогава, ща не ща, го разчетох като знак. Сякаш без да знам бях помолил за нещо и изведнъж желанието ми бе изпълнено.
Тъй че седнах и отново се залових за работа. Забравих за Хектор Ман, мислех единствено за Шатобриан, зарових се в могъщата хроника на един живот, който нямаше нищо общо с моя. Тъкмо това най-много ме привличаше в работата: разстоянието, самото разстояние между мен и онова, което правех. Добре ми се отрази скитането из Америка от двадесетте години; още по-хубаво беше да прекарвам дните си във Франция от осемнайсети и деветнайсети век. Над върмонтската ми планинка заваля сняг, но почти не му обърнах внимание. Бях в Сен-Мало и Париж, в Охайо и Флорида, в Англия, Рим и Берлин. Голяма част от работата бе механична; и понеже бях не създател, а слуга на текста, тук се искаше енергия, различна от онази, която вложих в „Безмълвният свят“. Преводът е малко като огнярството. Загребваш лопата въглища и ги мяташ в пещта. Всяка буца е дума, всяка лопата — изречение; и ако имаш силни рамене, ако издържаш да продължаваш по осемдесет часа, огънят не угасва. Пред себе си имах близо милион думи и бях готов да работя колкото е нужно, дори ако това означаваше да подпаля къщата.
