В южен Върмонт беше нещо обичайно да си оставяш къщата отключена, но аз не го правех. Превъртах ключа докрай при всяко излизане. Упорит ритуал, който отказвах да прекратя, дори ако излизах само за пет минути. Сега, докато напипвах ключовете си в тъмнината, разбрах колко глупави бяха тези предпазни мерки. Не можех да си вляза в собствената къща. Вече държах ключовете в ръка, но те бяха шест на една връзка и нямах ни най-малка представа кой е верният. Слепешком прокарах длани по вратата в търсене на ключалката. Намерих я, избрах наслуки един ключ и се заех да го вкарам в дупката. Влезе до половина и заседна. Трябваше да опитам с друг, но преди това се налагаше да измъкна първия. Това ми струваше доста повече мотане, отколкото очаквах. В последния момент, тъкмо когато щях окончателно да го издърпам, той излезе рязко и цялата връзка се изплъзна от ръката ми. Иззвънтя по дървените стъпала и се приземи бог знае къде в нощта. И така, пътешествието приключи както бе започнало: пълзях на четири крака, псувах полугласно и търсех комплект невидими ключове.
Това занимание не бе траяло и две-три секунди, когато в двора проблесна светлина. Вдигнах очи, инстинктивно се извърнах към светлината и преди да се уплаша, преди дори да осъзная какво става, видях, че там е паркирана кола — кола, която нямаше работа на моя територия — и че от колата слиза жена. Тя разтвори голям червен чадър, затръшна вратата след себе си и светлината изчезна. Трябва ли ви помощ, попита. Аз скочих на крака и в следващия миг ме заслепи нова светлина. Жената бе насочила фенерче към лицето ми.
Ти пък коя си, по дяволите? — попитах.
Не ме познавате, но познавате човека, който ме изпрати.
Това не ме устройва. Кажи ми коя си, или ще викна куките.
Казвам се Алма Грунд. Чакам ви от пет часа, господин Зимър, и трябва да говоря с вас.
И кой те праща?
Фрида Спелинг. Хектор не е добре. Тя държи да го знаете и ме помоли да ви кажа, че не разполагаме с много време.
Намерихме ключовете с помощта на фенерчето й; след като отворих вратата и влязох в къщата, включих осветлението в хола. Алма Грунд ме последва — ниска жена, минала средата на трийсетте, облечена в синя копринена блуза и семпли сиви панталони. Среднодълга кестенява коса, високи токчета, пурпурно червило и кожена чанта, провесена през рамото й. Когато застана на светло, видях, че има белег по рождение от лявата страна на лицето си. Беше лилаво петно с размера на мъжки юмрук, достатъчно длъгнесто и широко, за да наподобява картата на някаква въображаема страна: парче депигментирана кожа, която покриваше над половината й буза — от ъгълчето на окото до челюстта. Прическата й прикриваше по-голямата част, при това тя държеше главата си леко наклонена по необичаен начин, за да не се мърда косата й. Предположих, че това е вкоренен жест, навик, придобит през цял един живот на притеснение; и той й придаваше отсянка на неудобство и уязвимост, вид на свенлива девойка, която гледа в килима, за да избегне очите ти.
Всяка друга вечер сигурно щях с готовност да я изслушам — но не и онази вечер. Бях твърде ядосан, твърде вбесен от случилото се и единственото, което исках, беше да смъкна мокрите си дрехи, да си взема една гореща вана и да си легна. Бях затворил вратата, след като включих осветлението. Сега я отворих отново и учтиво я помолих да излезе.
Дайте ми само пет минути, каза тя. Всичко ще ви обясня.
Не обичам хората да навлизат в частната ми собственост, отговорих, нито пък обичам да ми изскачат посред нощ. Не ти се иска да те изхвърля оттук, нали?
Тя вдигна очи към мен, стресната от ожесточението ми, уплашена от напиращата ярост в гласа ми. Мислех, че искате да се видите с Хектор, каза тя, и при тези думи пристъпи навътре в къщата, по-далеч от вратата, в случай че наистина се канех да осъществя заплахата си. Когато отново се обърна с лице към мен, виждах само дясната й страна. От този ъгъл изглеждаше различна, имаше деликатно кръгловато лице с много гладка кожа. Всъщност съвсем не беше непривлекателно, даже почти хубаво. Имаше тъмносини очи и в тях искреше бърза, нервна съобразителност, която ми напомни за Хелън.
Вече не ме интересува какво има да ми каже Фрида Спелинг, казах аз. Тя ме остави да чакам прекалено дълго и ми струваше много да го преодолея. Не желая да се връщам обратно. Твърде много надежда. Твърде много разочарование. Нямам сили за това. Поне за мен нещата бяха дотук.
Преди да успее да отговори, приключих малката си тирада с агресивна поанта. Отивам да се изкъпя, рекох. Очаквам докато приключа с банята, да те няма тук. Ако обичаш, затвори вратата, като излизаш.
Обърнах й гръб и тръгнах нагоре по стълбите, напълно решен да я игнорирам и да си измия ръцете от цялата история. На половината стъпала чух гласа й: Написал сте такава великолепна книга, господин Зимър. Имате право да знаете истината, а аз се нуждая от помощта ви. Ако не ме изслушате, ще се случат ужасни неща. Отделете ми само пет минути. Нищо друго не искам.
