Никой Оуенс, познат на приятелите си като Ник, е абсолютно нормално момче. Е, щеше да е абсолютно нормален, ако не живееше в изоставено гробище, където е отгледан и образован от призраци. И с един-единствен настойник, който не принадлежи нито на света на мъртвите, нито на света на живите. Животът сред гробището е изпълнен с приключения и опасности за Ник. Негови приятели са една вещица, призраци и други мистериозни същества. Дебнат го таласъми край гроба-порта, за да го отвлекат в тяхното обиталище, а в древна гробница е скрита страховитата Гибел… Но светът на живите е мястото, което крие най-голямата опасност за момчето — Някойси Джак и мистериозното му братство са там… все още търсещи Ник неуморно. "Книга за Гробището" е една прекрасна история за безграничната любов и приятелството, за живота и порастването. Всичко това се случва в едно от най-невероятните и странни места за подобен род неща — Гробището. "За да се отгледа това дете, са нужни повече от няколко добри духа. Необходимо е цяло гробище."
Първо, най-важно и завинаги: имам огромен съзнателен, а несъмнено и несъзнателен, дълг към Ръдиард Киплинг и двата тома на забележителната му творба „Книга за джунглата“. Прочетох ги като дете, бях развълнуван и впечатлен и оттогава съм ги препрочитал много пъти. Ако сте гледали само анимационния филм на „Дисни“, непременно прочетете и книгата.
Този роман е вдъхновен от сина ми Майкъл. Той беше само на две годинки, когато през лятото караше колелото си с три колела из гробището и тогава книгата се появи в главата ми. После ми трябваха над двайсет години, за да я напиша.
Когато започнах да я пиша (започнах с четвърта глава), единствено молбите на дъщеря ми Мади да разбере какво става по-нататък, ме накараха да продължа след първите няколко страници.
Гарднър Дозоа и Джак Дан първи публикуваха „Надгробния камък на вещицата“. Професор Джорджия Грили говори за книгата без да я е чела и като я слушах, успях да избистря идеите си.
Кендра Стаут бе с мен, когато видях първата Таласъмска порта и бе така добра да преброди няколко гробища с мен. Тя бе първата слушателка на първите глави и страшно много хареса Сайлъс.
Художничката и писателка Одри Нифенегър е и гид из гробища. Тя ме разведе из западното гробище Хайгейт — истинско чудо, потънало в бръшлян. Много от това, което тя ми разказа, се промъкна в глави шеста и седма.
Много приятели четоха книгата, докато я пишех, и всички даваха мъдри съвети — Дан Джонсън, Гари Улф, Джон Кроули, Моби, Фара Мендълсън и Джо Сандърс, както и много други. Те забелязваха места, които трябваше да оправя. Но все пак ми липсваше Джон М. Форд (1957–2006), който беше моят най-добър критик.
Изабел Форд, Елиз Хауърд, Сара Одедина и Клариса Хътън бяха редактори на книгата от двете страни на Атлантика. Благодарение на тях книгата изглежда добре. Майкъл Конрой режисира аудио книгата с истински размах. Господин Маккийн и господин Ридъл направиха чудесни и много различни илюстрации. Мерили Хайфец е най-добрия агент в света, а благодарение на Дори Симондс във Великобритания всичко вървеше отлично.
Писах тази книга на много места, сред които къщата на Джонатан и Джейн във Флорида, една вила в Корнуол, хотелска стая в Ню Орлийнс. Не успях да пиша в къщата на Тори в Ирландия, защото там ме повали грип. Но въпреки това тя ми помагаше и ме вдъхновяваше.
И като завършвам тези благодарности, съм абсолютно уверен в това, че забравям не само един, а десетки важни хора. Извинете ме! Благодаря на всички ви!
Костите тракат над камъка в мрака.
Това е беднякът, когото никой не чака.
От мрака изплува ръка с нож. Дръжката му бе от полирана черна кост, а острието — по-фино и остро от бръснач, толкова тънко, че ако ви среже, може и да не разберете — е, поне не веднага.
Ножът вече бе свършил работата си в тази къща и по острието и дръжката се сцеждаха капчици влага.
Входната врата все още бе леко отворена. През процепа, откъдето се бяха плъзнали ножът и мъжът, сега се процеждаха струйки нощна мъгла и се виеха из къщата.
Някойси Джак спря пред стълбите, които водеха към горния етаж. С лявата ръка измъкна от джоба на черното си палто голяма бяла носна кърпа, избърса ножа и ръкавицата на дясната ръка, а после върна кърпата на мястото й.
Ловът бе почти свършил. Жената остана да лежи в леглото си, мъжът — на пода в спалнята, а по-голямото дете — в ярко боядисаната си стая, заобиколено от играчки и недовършени строежи с конструктори. Сега оставаше да се погрижи само за едва проходилото бебе. Тогава задачата щеше да е изпълнена.
Някойси Джак изпъна пръсти. Той бе професионалист и професионализмът не му позволяваше да се усмихне, преди да свърши работата докрай.
Косата и очите му бяха тъмни, а ръцете му бяха скрити в черни ръкавици от най-фина агнешка кожа.
Стаята на бебето бе на най-горния етаж. Някойси Джак заизкачва стъпалата, килимът поглъщаше стъпките му. Бутна вратата на стаята и влезе. Обувките му от черна кожа, лъснати до блясък, приличаха на тъмни огледала, в които се отразяваше луната — мъничка и наполовина пълна.
Истинската луна надничаше през прозореца. Мъглата размиваше светлината й, но Някойси Джак нямаше нужда от много светлина.
Различи силуета на детето в креватчето — главата, ръцете, краката, тялото.
Креватчето имаше висока дървена решетка, за да не излиза детето. Джак се надвеси над него, вдигна ръката с ножа, прицели се в гърдите и… Отпусна ръка.
В креватчето лежеше плюшено мече.
Детето го нямаше.
Очите на Някойси Джак бяха привикнали към мъждивата лунна светлина, затова не запали лампата. Всъщност светлината нямаше значение. Той притежаваше други умения.
