Някъде в Югозападната пустиня в мястото, наречено "Къщата на черепите", древно братство съхранява тайнствен ритуал. Писано е, че който дойде там с често сърце, ще получи вечен живот.Четирима колежани тръгват на поклонение. Ели, интелектуалецът; Нед, поетът; Оливър, атлетът от Средния запад; Тимъти, глезеното богаташко момче. Но безсмъртието има страшна цена. Двама ще живеят вечно само ако другите двама умрат.
На Сол Дъскин
„За мен обаятелното, предизвикателното, естетически вълнуващото е, че двама от нас трябва да умрат, та други двама да се избавят от бремето на тленността. Такива са условията на Пазителите на черепите. Разбира се, винаги с допускането, че, първо, преводът на Ели е точен, и, второ, че изобщо има зрънце истина в това, което ни каза…“
„Двама умират, двама живеят, чудесен баланс, четириъгълна мандала. Тръпна от напрежение между небитие и вечност. За Ели, философа, това приключение е тъмният вариант на паскаловия гамбит. Екзистенциалистко пътуване тип «всичко или нищо». Кого от нас каква съдба ще сполети? Оливър, с неудържимата му западняшка жажда за живот? Тимъти, с милионите му на Уолстрийт? Или Нед, самозваният творец…“
Началото на 70-те години на XX в. бе революционен период в американското общество. Стари възгледи се преобръщаха с главата надолу и из страната се носеше гмеж от нови мирогледи и поведения. Убийството на Джон Ф. Кенеди през 1963 г. бе отприщило в нас центробежни сили. След това странната Виетнамска война, малката „полицейска акция“, която ескалира в сюрреалистична и непонятна борба, погълнала цялата морална и психическа енергия на страната, както и икономическата й същност в голяма степен, развихри период, в който пускахме косите си дълги, отхвърляхме конвенционалното облекло, за да навлечем шантави нови моди или да тръгнем съвсем голи, да експериментираме с променяща съзнанието дрога или с нови форми на сексуална свобода, да възприемем съвсем нов жаргон и, разбира се, безкрайно да се гневим на политиците, които ни бяха въвлекли, сякаш със затворени очи, в новия хаос, който бе ежедневната ни дажба. Беше време на — да, на лудост.
Научната фантастика, която винаги отразява културата на своята епоха, макар привидно да приема за свой предмет бъдещето, беше, разбира се, дълбоко повлияна от културната революция, която назоваваме Шестдесетте, но която в Съединените щати всъщност обхваща времето между 1966 и 1973 г. През тези години ние, писателите на научна фантастика, преживяхме собствената си революция. Това бе време, в което старият наративен стил на пълп списанията бе отхвърлен в полза на опит да се съчетаят утопичните, романтични дори теми на научната фантастика с методите на романистите от основното литературно русло, движение, което бързо бе етикирано като Ню Уейв.
Джудит Мерил, американски литературен критик, една от най-посветените му тълкувателки, характеризира основното намерение на писателите от Новата вълна като: „приложение на съвременни и понякога (макар и не в голяма степен) на експериментални литературни похвати спрямо типа съвременно/експериментално разсъждение, което е същината на научната фантастика“. Но, поясни тя, съдържанието на Ню Уейв е също толкова важно, колкото нейният стил: белетристика, взимаща под внимание неща като поп арта, студентския протест, новата сексуална революция, психеделиката и множество други прояви на глупаво звучащата фраза
Мнозина от писателите от Новата вълна бяха британци: Брайън У. Олдис, Дж. Г. Балард, Майкъл Муркок, Д. Г. Комптън. Но в Америка също, по онова време на буен кипеж, много утвърдени автори на научна фантастика, отегчени от ограниченията на старата НФ, също се възползваха от възможността да преоткрият себе си, без да съзнават, че се присъединяват към нещо, наречено Ню Уейв. Искаха просто да опитат нещо ново. Харлан Елисън, който бе написал много невзрачна литература в конвенционалния стил „пълп“, изведнъж се отприщи с такива смайващо сюрреалистични разкази като „Нямам уста, за да викам“ и „Звярът, който крещеше любов в сърцето на света“, които му спечелиха съвсем нова репутация на литературен новатор. Джон Брънър, писател от Великобритания, чиято кариера бе съсредоточена основно в Щатите, обърна гръб на евтината космическа опера и написа такива необикновени книги като „Човекът цял“ и „Stand of Zanzibar“. Прозата на Фриц Лейбър, винаги мрачна и загадъчна, стана още по-мрачна и по-загадъчна. Същото стана и с тази на Филип К. Дик и Филип Хосе Фармър.
После треската и фурорът на Шестдесетте започнаха да заглъхват и мнозина от бившите културни бунтовници започнаха да търсят по-подреден и конвенционален живот. Научната фантастика отново отрази по-мащабните културни промени в обществото, като се върна към конвенционалните разказвачески формули, и мрачните, наситени с хъс книги от периода на Новата вълна бързо бяха засенчени от праволинейната проза, дължаща вдъхновението си по-скоро на „Стар Трек“ и „Междузвездни войни“, отколкото на Джеймс Джойс, Уилям Фокнър и Томас Ман. Нещата до голяма степен си останаха такива и до днес.
Означава ли това, че периодът на Ню Уейв от 1966–1973 г. беше едно ексцентрично и незначително отклонение в историята на научната фантастика?
