Отиде при друга бала и повтори операцията, този път с по-голям разрез и по-голяма мостра. И пак… и пак. Като младеж в армията, след завръщането си от Виетнам, беше изплащал таксите за следването на право във Фордам, Ню Йорк, с работа „на парче“. Веднъж бе прекарал близо месец в сладкарница. И оттогава знаеше много добре вкуса на содата за хляб.
Направи поне още десет разреза в различни бали, преди да ги залеят и над всичко да се разнесе тежката миризма на бензин. После замислено се върна на плажа. Дръпна една вече празна туба, седна на нея и се загледа към морето. След половин час се приближи главният сержант и се изправи до него.
— Работата е свършена, сър.
— Запалете ги — нареди Декстър.
Чу командата „Отдръпни се!“ и приглушеното „уумп“, с което парите поеха искрата. После над горичката се издигна облак дим. Морският бриз бързо превърна първите пламъци в огнен ад.
Декстър се обърна към палмите и видя и те, и скритото под тях да изчезват. На пристана пилотът бе скочил на крака и гледаше изумено. Морските пехотинци също се взираха в пожара.
— Кажете ми, главен сержант…
— Сър…?
— Как пристигнаха тук балите с документи?
— С кораб, сър.
— Всичко наведнъж?
— О, не, сър. Поне на десетина курса. През седмиците, откакто сме тук.
— С един и същи кораб? Винаги?
— Тъй вярно, сър. Един и същи.
Естествено. Трябваше да има и друг кораб. Спомагателните кораби, които бяха зареждали „тюлените“ и британските СВМС в открито море, бяха вземали със себе си боклука и затворниците. И бяха носили храна и гориво. Но конфискуваното карго не бе отишло в Гибралтар или Вирджиния. Кобрата се нуждаеше от етикетите, партидните номера и идентификационните кодове, за да заблуди Картела. Тези трофеи той бе запазил. Явно тук.
— Как изглеждаше корабът?
— Малък, сър. Трампер.
— Националност?
— Не мога да кажа, сър. На кърмата му имаше флаг. Нещо подобно на две запетаи. Едната червена, другата синя. А екипажът беше от жълти.
— Име?
Главният сержант смръщи вежди в напън да си спомни. После се обърна.
— Анджело!
Наложи се да извика, за да се чуе над рева на пламъците. Един от морските пехотинци се обърна и се приближи на бегом.
— Как се казваше трамперът, който докарваше балите?
— „Морски дух“, сър. Видях името на кърмата. С нова бяла боя.
— А отдолу?
— Отдолу, сър…?
— Пристанището на регистрация обикновено се изписва под името на кърмата.
— О, да… Пу… нещо си, сър.
— Пусан?
— Тъй вярно, сър. Пусан. Има ли още нещо, сър?
Декстър го освободи с кимване, стана и отиде в края на пристана, където можеше да остане сам и може би да влезе в обхват на телефона. Беше доволен, че го бе оставил да се зарежда през цялата нощ. За негово облекчение верният Джереми Бишоп както обикновено бе прекарал нощта пред стената с компютри — може би единственото притежание на проекта, което още не бяха сдали.
— Може ли някоя от консервните ти кутии да превежда на корейски? — попита Декстър.
Отговорът дойде ясен като звън на църковна камбана.
— На всеки език, ако пусна нужната програма. Къде се намираш?
— Няма значение. Единственият ми начин за комуникация е с този мобилен телефон. Как ще е на корейски „Морски дух“ или „Духът на морето“? И не ми изтощавай батерията.
— Добре. Затвори, ще ти се обадя.
След две минути телефонът иззвъня.
— Имаш ли лист и молив? — попита Бишоп.
— Не ми трябват. Просто ми кажи.
— Окей. Произнася се „Хай Шин“. По букви…
— Ясно как е по букви. Сега искам да ми откриеш един трампер. Малък. Името му е или „Хай Шин“, или „Морски дух“. Южнокорейски, регистриран в пристанището на Пусан.
— Дай ми две минути.
Бишоп си знаеше работата. След две минути пак му позвъни.
— Намерих го. Пет хиляди тона, товарен с общо предназначение. Име „Морски дух“. Името е регистрирано тази година. Какво те интересува за него?
— Къде се намира в момента?
— Задръж…
Някъде в Анакостия Джереми Бишоп яростно затрака по клавиатурата. После гласът му отново се разнесе в слушалката:
— Няма корабен агент и не регистрира курсове. Може да е навсякъде. Момент така… Капитанът е дал имейл адрес.
— Свържи се с него и го попитай къде се намира. С координати на картата. Курс и скорост.
Поредното чакане. Батерията му спадаше.
— Пратих му имейл. Зададох му въпроса. Той отказва да отговори. Пита кой си.
— Кажи му, че е Кобрата.
Пауза.
— Беше много учтив, но настоява да чуе „овластяващата дума“.
— Иска да каже „паролата“. Кажи му „Хай Шин“.
След малко Бишоп се обади явно впечатлен.
— Как се сети? Вече имам каквото ти трябва. Искаш ли да си запишеш?
— Не разполагам тук с никакви карти. Просто ми кажи къде се намира, по дяволите!
— Спокойно де. На сто морски мили източно от Барбадос, курс 270°, скорост десет възела. Да благодаря ли на капитана на „Морски дух“?
— Да. После провери разполагаме ли с военен кораб между Барбадос и Колумбия.
— Ще ти се обадя пак.
