А екипировката включваше какво ли не, например: карабини в снайперска версия, леководолазно оборудване, водонепроницаеми дрехи, куки за захващане, стълби за изкачване и маса муниции. В това число и двама американски радисти за връзка с Вашингтон.
Поддържащият персонал се състоеше от оръжейници, техници с единственото задължение двете НБЛ да бъдат винаги в идеално състояние и двама хеликоптерни пилоти от армейската авиация със собствени инженери по поддръжката. Обект на техните грижи бе малкият хеликоптер, който беше прехвърлен последен — американски „Литъл Бърд“.
Кралският флот със сигурност би предпочел „Сий Кинг“ или поне „Линкс“, но проблемът бе в размера на трюма.
С разтворен винт големите хеликоптери просто нямаше да минат през отвора за капака на трюма, за да се издигнат във въздуха. Но при общ размах на винта под 9 метра „Литъл Бърд“ на „Боинг“ можеше лесно да мине през широкия 12 метра отвор.
Хеликоптерът бе единствен от цялата екипировка, който не можеше да се прехвърли с кран през междината, разделяща двата кораба, полюшващи се от лекото вълнение. Освободен от маскировъчното покривало, под което бе пътувал, той излетя от бака на „Сър Гауейн“, направи два кръга и кацна на затворения преден трюм на „Балморал“. Щом двата му винта — основен и опашен — спряха да се въртят, кранът го вдигна и внимателно го спусна в уголемения трюм, където го фиксираха за пода.
След като не остана нищо повече за прехвърляне и резервоарите за гориво на „Балморал“ бяха напълнени, двата кораба се разделиха. РФА щеше да отплава обратно на север за Европа, а вече крайно опасният Q-кораб щеше да се насочи към първата си патрулна станция, северно от Кабо Верде, по средата на Атлантика между Бразилия и провалените държави по западноафриканското крайбрежие.
Кобрата бе разделил Атлантика на две с линия, започваща от Тобаго в посока север-северозапад и свършваща източно от Антилските острови, в Исландия.
Западно от тази линия се намираше според неговата терминология „Оперативна зона САЩ“, а източно се простираше „Оперативна зона Европа“. „Балморал“ имаше грижа за Атлантика. „Чесапийк“ — на него му предстоеше среща с кораба за зареждане край брега на Пуерто Рико — поемаше Карибите.
Роберто Карденас гледаше писмото с яростен поглед. Беше го прочел поне десет пъти. Хулио Лyc трепереше в ъгъла.
— Това е онзи… Де Вега — неспокойно се обади той. Вече се питаше съвсем сериозно има ли някакъв шанс да излезе от тази стая жив.
— Няма нищо общо с Де Вега.
Писмото поне обясняваше какво се бе случило с дъщеря му. Разправата с Де Вега се отменяше. Нямаше Де Вега. Никога не бе имало Де Вега. Нямаше и никакъв мръсник в багажното отделение на летище „Барахас“, който бе сбъркал куфара, където да сложи пакета с кокаина. И никога не бе имало. Единственото реално нещо бяха двайсетте години американски затвор за Летиция. Посланието в кремавия плик, подобен на онези, в които той бе изпращал писмата си до нея, бе простичко. То казваше:
Американските „тюлени“ се качиха на борда на Q-кораба на сто морски мили северно от Пуерто Рико, а доставящият кораб беше на свой ред зареден в Рузвелт Роудс — американската база на острова.
„Тюлените“ общо бяха поне четирикратно повече от британската СВМС. Бяха част от подразделението Военноморска команда за специални операции с персонал от 2500 души, от които 1000 бяха на оперативна работа, а останалите — поддръжка.
Онези, които носеха мечтаната емблема с тризъбец на „тюлен“, бяха допълнително разделени в осем екипа, всеки от по три отряда с по 40 бойци. Рота с численост половин отряд беше командирована на борда на „Чесапийк“, като момчетата идваха от Втори екип на „тюлените“, базиран на Източното крайбрежие в Литъл Крийк, на брега на Вирджиния.
