Оставаха случаите на загуби, когато корабът биваше залавян от правоохранителни агенции или военноморските сили на различни страни. В такива случаи корабът се конфискуваше, а екипажът влизаше в затвора, но никой и нищо не бе незаменимо. Семействата се купуваха с щедри дарения. А и всички знаеха правилата.
Победителите даваха пресконференции и демонстрираха балирания кокаин на злорадстващите медии.
Но единственият случай на пълно изчезване на продукта бе след кражба.
Успешните картели, доминирали кокаиновата индустрия, винаги бяха страдали от един психиатричен дефект — безумната параноя. Способността за подозрение се проявява мигновено и не подлежи на контрол. Има две престъпления, които са непростими съгласно кодекса на престъпниците: да откраднеш стоката и да информираш властите. Крадецът и издайникът се преследват докрай и се наказват жестоко. Изключения няма.
Беше нужна цяла седмица, за да бъде осмислена загубата, понеже първо получателите в Гвинея-Бисау в лицето на оперативния шеф Игнасио Ромеро се оплакаха, че обявената пратка просто не е пристигнала. Ромеро беше чакал цяла нощ на уговореното място, но „Белеса дел Map“ — а той добре познаваше кораба — така и не бе стигнал до сушата.
Накараха го да потвърди съобщението два пъти и той го направи. След това трябваше да се провери възможността за евентуално объркване. Дали „Белеса“ не бе отпътувала за погрешно място? Но дори и така да беше, защо капитанът й не се бе обадил? Нали разполагаше с две безсмислено звучащи съобщения от по две думи, които трябваше да изпрати, ако имаше неприятности.
След това диспечерът Алфредо Суарес трябваше да провери какво е било времето. Оказа се, че океанът е бил гладък като тепсия от бряг до бряг. Пожар на борда? Но капитанът разполагаше с радио. Дори да се бе качил по спешност в спасителна лодка, имаше лаптоп и мобилен телефон и в края на краищата щеше да докладва за загубата на Дона.
Дон Диего обмисли ситуацията и внимателно анализира всички доказателства, донесени му от Суарес. Започваше да намирисва на кражба и начело на списъка от заподозрени стоеше името на капитана. Или той бе откраднал цялото карго и бе сключил сделка с вносител ренегат, или го бяха прехванали в открито море, далеч от крайбрежните гори, където го очакваха, и го бяха убили заедно с целия екипаж. Нито една от възможностите не можеше да се изключи, но нещата трябваше да следват своя ред.
Ако беше капитанът, той със сигурност или щеше да е казал на семейството си преди сделката, или щеше да им се е обадил след предателството си. Семейството му се състоеше от съпруга и три деца, живеещи в същото кално село, в което той държеше на котва стария си рибарски кораб, малко нагоре по една река източно от Баранкуила. Дона изпрати Животното да поговори със съпругата.
Децата не представляваха проблем. Погребаха ги. Естествено, живи. Пред очите на майка им. Но тя продължаваше да отказва да признае. Отне й няколко часа да умре, но тя продължаваше да държи на историята си, че съпругът й не й е казал нищо и не е направил нищо лошо. Накрая на Пако Валдес не му остана друг избор, освен да й повярва. Но и без това нямаше как да продължи разпита, защото тя бе мъртва.
Дона се изпълни със съжаление. Толкова неприятно. И както се оказа — напълно безплодно. Но и неизбежно. Само че това поставяше по-голям въпрос: ако не е бил капитанът, кой тогава?
Само че в Колумбия имаше един друг човек, който бе още по-разстроен от Диего Естебан.
Главореза бе упражнил уменията си, след като бе откарал с колата си семейството навътре в джунглата. Но джунглата никога не е съвсем празна. Един селянин, индианец, бе чул писъците и бе надникнал през листата. Когато Главореза и двамата му помощници си бяха тръгнали, пеонът бе отишъл в селото и бе разказал за видяното.
Селяните отидоха с волска каруца, докараха четирите трупа в селото и им организираха християнско погребение. Опелото бе отслужено от отец Еузебио от Обществото на Исус. Той бе отвратен от онова, което против желанието си успя да зърне, преди да затворят капака на грубия ковчег.
Когато се прибра в мисията си, отецът отвори чекмеджето на бюрото си и погледна устройството, раздадено им от местния провинциал преди месеци. При обикновени обстоятелства никога нямаше и да помисли да го използва, но сега беше гневен. Може би някой ден щеше да види нещо, незащитено от тайната на изповедта, и тогава… тогава може би щеше да използва американското устройство.
Вторият удар се падна на „тюлените“. Отново прищявка на съдбата. „Мишел“ патрулираше над големия район на Южните Кариби, който се извива в дъга от Колумбия до Юкатан. „Чесапийк“ в този момент се намираше в протока между Ямайка и Никарагуа.
Две бързоходки се измъкнаха от тресавищата покрай залива Ураба на колумбийския бряг и се устремиха не на юг към Колон и Панамския канал, а на север. Пътуването им бе дълго, почти до границата на обсега им, но и двете бяха натоварени с варели гориво в допълнение към балирания тон кокаин във всяка.
