— От една много набожна дама, която неведнъж е купувала по нещичко от мен. Тя е жена на онзи ловец на животни с ценна кожа, когото от дълги месеци чакат да се върне и който все не идва. Синът й живее при нея и е „lawyer“ (Адвокат, юрист. Б. пр.), но никъде не е назначен на постоянна работа.
— А-а, имате предвид госпожа Хилър?
— Да, Хилър се казва, сега се сетих. Когато бях при нея последния път, тя ми прочете едно коледно стихотворение и то толкова ми хареса, че я помолих да ми разреши да го препиша. Поръчах да го отпечатат и ето че го продавам.
— Кое е то?
— Първото.
— Значи това със заглавието „Коледна радост край яслата с детето в обора във Витлеем“.
— Да. Непременно трябва да го прочетете или по-добре нека аз ви го прочета, защото за тази работа е необходима специална дарба, за да може човек да схване смисъла на стихотворението и да трогне сърцата на слушателите си. И тъй, значи имам вашето разрешение!
Той взе обратно книжката от ръката на хотелиера, разтвори я и се приготви тържествено да прочете стихотворението.
„Коледна радост край яслата с детето в обора във Витлеем“! Ето ви пак едно пошло лъженабожно заглавие! Сигурно и самото стихотворение нямаше да струва повече от заглавието си. Не ми се искаше да го слушам и станах, за да изляза навън. Почти бях стигнал вече до вратата, когато проповедникът поде:
На блага вест съм приносител,
Бог прати ни небесен гост,
роди се нашият Спасител,
при нас дойде Исус Христос…
Лесно можете да си представите, че от смайване се заковах на място. Нима бе възможно да чувам моето стихотворение, наистина моето собствено стихотворение? Напрегнато продължих да слушам. Да, това, което гъгнивият му глас рецитираше, беше дума по дума моето стихотворение. Върнах се обратно при масата, където все още лежеше купената от мен книжка, разтворих я и прочетох: „Коледна радост край яслата с детето в обора във Витлеем — стихотворение за разкаянието на един закоравял грешник, който след прочитането на нашите издания, се завърна в лоното на вярата.“
Онемях! Дали трябваше да се смея, или да заудрям с юмруци?
Но преди още да успея да взема решение, дочух думите на проповедника:
— Ако искате да се убедите в силното въздействие на това стихотворение, то погледнете там онзи непознат! Проповедникът ме посочи с ръка и продължи:
— Той бе твърде пестелив, за да купи целия извор на Божията милост. Плати само за една капка от него, но и тази капка така го разтърси и завладя, че вече посяга към кесията си и ще поиска и другите книжки. Ще се опитам да избавя от вечната смърт клетата му душа!
Той незабавно извади от куфарчето си и другите печатни издания, които му бях вече върнал, отново ги разпростря пред мен и протегна отворената си длан, за да сложа в нея парите. Почувствах как това нахалство ме накара да изпадна в онова вътрешно състояние, което Винету обичаше да описва с думите: „Моят брат ей сега ще гръмне. Патроните са вече в устата му, а също и в юмруците.“
В такива случаи имах навика да започвам с дружелюбен тон, но онова, което следваше после, бе всичко друго, само не и дружелюбие. Така и сега, попитах проповедника с дружелюбна усмивка:
— Стихотворението наистина ми направи дълбоко впечатление. Познавате ли автора му?
— Да — отвърна той.
— Кой е той, какъв е?
— Беше прочут конекрадец. Четенето на нашите издания обаче го накара да се покае и взе, че малко преди смъртта си седна и написа тези стихове.
— Значи вече не е жив?
— Не е. Не знаете ли, че конекрадците ги бесят тук в Щатите?
— А-а, значи е бил обесен! Сигурен ли сте?
— Да, та нали той от мен получи книжките, накарали го да се разкае. А и бях при него, докато блажената му душа отлетя.
— Немец ли беше?
— Какви ги говорите, господине! Имало ли е някога някой немец да е станал конекрадец? Не, беше ирландец.
— Но както чух, нали сте преписали стихотворението от някоя си жена на име Хилър и едва след това сте го дали да се отпечата?
— Да, правилно — призна той, щом видя, че се е изтървал да каже нещо друго и след кратко мълчание, през което време успя да преодолее смущението си, продължи: — Тази дама е получила препис на стихотворението от един служител в затвора.
— А когато го преписвахте, забелязахте ли дали там бе написано и името на автора?
— Беше, но аз не го отбелязах, когато дадох стихотворението за печат, за да не излагам този клетник, който тъй щастлив отиде в отвъдния живот.
Бях задавал въпросите си все по-бързо и с все по-висок тон, ала, изглежда, той не обърна никакво внимание на това и ето че дори прояви безсрамието да ме подкани:
— Драги господине, вие познахте силата на истинското разкаяние и сигурно ще постъпите според това познание. Ето, вземете и останалите книжки! За тях ще ви поискам само два долара и петдесет цента!
Тук вече дойде краят на сдържаността ми. Започнах да го ругая:
