Егли носеше кожени панталони и дебел елек върху една също тъй дебела жилетка. И той имаше пушка, нож и два револвера, а по колана му висяха няколко торбички, напълнени вероятно с всички необходими за един уестман дреболии. В него разпознах онзи новодошъл гост в хотела на Уестън, когото бях наблюдавал да разменя тайно погледи с проповедника. Докато го оглеждах, се разнесе дрезгав крясък, който някой неопитен човек би взел за крясък на лешояд или гарван, но за мен беше ясно, че идва от отсрещните храсталаци, където се криеха двамата подслушвачи. Егли се престори на угрижен.
— Лешояд, който все още не спи? Или е бил смутен в съня си? От кого ли? Възможно да е било от човек, но нали претърсихме цялата околност и не открихме никакви следи! Все пак нека бъдем предпазливи и да изгасим огъня!
Тези думи сигурно щяха да събудят подозренията на някой опитен ловец. Лешояд, чийто крясък се чува, е наблизо, тъй че и онзи, който го е смутил, не може да се намира толкова надалеч, че все още да не е забелязал лагерния огън. Следователно гасенето му би била безполезна, твърде закъсняла мярка. Един уестман би постъпил иначе — той бързо щеше да скочи и да се шмугне в гората, за да не се излага на вражеските куршуми, а и под закрилата на тъмнината да потърси причината, смутила съня на птицата. Ала Егли не направи нищо подобно, а само разпръсна и угаси горящите клони. След това рече:
— Тъй! Сега вече никой няма да ни забележи и можем спокойно да си продължим разговора.
Крясъкът беше уговореният сигнал и сигурно щеше да започне разпитването на стария, който изобщо не подозираше, че животът му зависеше от неговите отговори.
— Възможно ли е наистина човек да е подплашил лешояда? — попита старият.
— Да, възможно е, макар да не е много вероятно. Че кой ли ще дойде толкова късно в тази затънтена местност? Всеки бърза да си избере мястото за бивака докато е още светло. Изгасих огъня само защото имам привичката да съм предпазлив. По-късно пак можем да го запалим. Мисля, че лешоядът или каквото беше там изкряска насън.
— Безпокоя се единствено за мистър Шепард и мистър Корнър.
— Защо?
— Ами защото ще се лутат наоколо, без да могат да ни намерят.
— Наистина сте прав. Ще трябва скоро пак да го запалим.
— Любопитен съм да разбера дали са открили лоса.
— Съмнявам се. Такъв дивеч изминава много мили, без да спре, при което си остава твърде въпросително дали ще си почине в такава местност, където човек би имал възможността незабелязано да се приближи. Нашите спътници могат да отделят само няколко часа, за да не изостанат от нас прекалено много. Кажи-речи, съм убеден, че ще се върнат с празни ръце.
— Всъщност и не беше необходимо да ходят на лов, понеже имаме достатъчно месо. Трябваше да оставят лоса спокойно да си върви по пътя. А сега седим ей така и няма с кого да разговаряме.
— Че нима не говоря непрекъснато с вас? Какво е това, ако не разговор?
— Е, да, ама искам най-сетне пак да си поговорим за файндинг-хоула, а мистър Корнър и мистър Шепард знаят за него повече от вас.
— И те не знаят повече от мен, но изглежда, към тях изпитвате по-голямо доверие.
— Доверието ми е еднакво към всички ви, но от мистър Шепард чух за пръв път за файндинг-хоула, а пък с мистър Корнър сключих договора. Разбираемо е, че тях двамата чувствам някак по-близки от вас. А сумата, която им предложих, е наистина голяма.
— Да не би да се тревожите заради нея?
— Да се тревожа ли? Единственото, което ме безпокои, е, че е възможно да сте се заблудили, тоест, че златоносната дупка не съдържа споменатото количество злато.
— Нищо друго ли не ви създава грижи?
— Не.
— Наистина ли?
— Защо ми задавате такива въпроси? Че какви други грижи би трябвало да имам?
— Хм! Ще ви кажа нещо, но ще ми обещаете ли да не ме издавате?
— Да. Какво е то? Събуждате любопитството ми.
— Запознат ли сте с договора ми с Шепард и Корнър?
— Знам само това, че ще вземете част от сумата, която плащам.
— Well! Но нали знаете, че аз още не съм бил горе при хоула?
— Не, това е нещо ново за мен.
— Наеха ме само като придружител, понеже вие двамата не сте уестмани, а винаги е по-добре, ако сред хората от една такава група се намират и повече опитни мъже. Та в случай че всичко премине успешно, за услугите си ще получа определена сума, може би и някаква допълнителна награда. Това е всичко. Тъй че златото, дето било горе в онази дупка, изобщо не ме засяга.
— Тъй ли стоят нещата?
— Да. И аз взех, че поразмислих. Дали все пак не е възможно намеренията на Корнър и Шепард към вас да не са дотам честни?
— Да не са честни ли? Как така?
— Ами така… например в хоула изобщо да няма нъгитси.
— Сър, какво ви прихваща? Че защо тези двама мъже ще сключват с мен въпросната сделка, ако там няма никакво злато?
— За да ви вземат парите.
— Да не би да ме смятате за толкова глупав, че да подпиша договора, без предварително да се уверя как стоят нещата?
— Не, разбира се.
— Видях късчетата самородно злато. Някои от тях имат големината на гълъбово яйце.
— Така ли? Значи все пак е вярно!
