Беше в Дамаск. На Бъдни вечер. Зад предградието Ес Салехийе. По пътя, наричан по това време Пътя на прокажените, понеже минаваше край мястото, определено за пребиваване на открито на тези нещастници. Въздействието, което оказваха със своите обезобразяващи и отблъскващи обриви, беше ужасяващо. Те клечаха и лежаха там на земята във всички възможни степени на развитие на своята ужасна болест и молеха за милостиня минувачите, от чиито подаяния преживяваха. Парите не ги ползваха с нищо, тъй като никой след тях не би ги докоснал. Причината беше неимоверно голямата опасност от заразяване с проказа, която в действителност се предава чрез непосредствено докосване на болния или на пипани от него предмети, но не и с дъха както при други епидемии. Ето защо хората можеха да ги подпомагат само с необходими предмети и хранителни продукти. И понеже малцина от минаващите по този път носеха в излишък подобни вещи, не е трудно да си представи човек, че даренията бяха доста оскъдни. Те не бяха в състояние да утолят глада и прикрият голотата на тези клети създания. При това на болния бе забранено под най-строго наказание да се приближава, да не говорим да се докосва, до здрави. Можеха да се доближат до двайсет крачки, повече не. Хората им подхвърляха даровете и незабавно се отдалечаваха.
Повече от две седмици бях в Дамаск с моя арабски слуга, приятел и верен спътник Хаджи Халеф Омар. Още в началото той бе дълбоко покъртен от мизерията на прокажените и ме помоли всеки ден да излиза с коня си и да им носи по нещо. Напълно естествено аз не само му дадох разрешението си, но и самият тръгвах с него. Избирахме дарове, които никой не им предлагаше и които въпреки евтинията си представляваха лакомства за тях. Това ни спечели техните сърца. Когато отивахме, виждахме още отдалеч как се оглеждат за нас, изпълнени с очакване. И веднага щом ни забележеха, надаваха ликуващи викове. Ако имаше странични хора, трябваше да бъдем предпазливи. Бяхме ли обаче насаме с тях, не съблюдавахме повелята за двайсетте крачки, а отивахме по-близо, за да им дадем онова, което бяхме донесли, но без да докосваме самите тях. Можете да си представите колко ни обикнаха и особено дребния хаджия, който ги даряваше и душевно със своята веселост и забавни шеги.
Бяха си избрали предводител, на когото се подчиняваха безусловно. Хората го наричаха Шейха на прокажените. Той беше дълъг, як мъжага само с една ръка — проказата бе разяла другата. По-рано е бил подслонен в немския приют за прокажени в Йерусалим. Там се бе научил да отличава истинската човечност на християнството от насила наложената благодетелност на исляма и бе усвоил някои познания, които го правеха способен да общува с властите на Дамаск от името на своите другари по страдание. Точно сега водеше с тях изключително ожесточени разправии. Те вече не искаха да оставят прокажените на сегашното им място. Набеждаваха ги, че заразявали въздуха. Тези, които изглеждали още що-годе добре, трябвало да бъдат запрени в някоя плътно затворена къща и никога вече да не видят свободата. А останалите възнамеряваха да отведат в едни руини сред пустинята, където да бъдат строго вардени от войници, додето измрат до един. Не можеше да има никакво съмнение, че и в двата случая това означаваше смъртна присъда за тях. Ето и причината за голямото вълнение, царящо сред прокажените. Те не желаеха да дадат своя волен въздух, своята слънчева светлина, гледката към небето, не желаеха да бъдат затваряни и отвеждани в пустинята. Твърдяха, че и при двете положения искат да ги уморят от глад и жажда, за да се отърват по-скоро от тях. Пашата не беше зачел техните протести и желания. Беше наредил да им предадат да имат готовност, нещата си оставали според неговите разпореждания. Това ги бе разгневило по такъв начин, че сега вече не мислеха за отбрана, а за отмъщение. То можеше да бъде необичайно и ужасно.
